автор: estela41

В парка беше росно, охлювено и просторно. Денят все още не бе облизал челата на пристрастените към неделно кафе сънливци.
Два гълъба важно се разхождаха покрай следите от снощни обувки и с аристократична небрежност клъвваха по някоя случайна троха.


Седях на обичайния си стол - с тънко гравирани женски имена върху облегалката, и се опитвах да се съсредоточа върху проекта, който трябваше да представя утре пред комисията. Цигарата димеше между пръстите ми послушно; нямаше вятър, който да разсейва аромата, нито нежелан събеседник, здравословно ръкомахащ в страха си от всички болести на тоя свят. Спокойствие. В такива мигове вдишвам радостта, че не всичко се купува с пари и се чувствам човек.

Отпуснах се, готов да медитирам. Любимото ми упражнение е да си представям лицата на всички мазни и властолюбиви шефове и със светотатствено безхаберие да лепя бенки и лунички по тях; тук – там и по някоя брадавица – за разнообразие. Затрудняваше ме само главният инженер, който се беше въоръжил с твърде сериозна брада, и тя ревностно го бранеше от псевдокозметичните ми интервенции. Тъкмо се съсредоточавах върху идеята, че трябва да окося някак тази излишна и възпрепятстваща пъкления ми гений растителност, когато по пътечката се зададе млада жена.

Настръхнах при мисълта, че ще трябва да седне на единствената почистена от персонала маса, т.е. – на моята. Останалите кротичко мокрееха в очакване слънцето да се погрижи за тях. Докато я гледах как, несмущавана от напъните на някаква заслужаваща внимание мисловност, подтичва в спортното си екипче, усещах да ме заливат вълни, преминаващи в мощни цунами, които потисках единствено благодарение на придобитите реакции на самоконтрол от редовните си сесии при служебния психолог. Представих си я, че се разполага до мен със самочувствието на кристална ваза и започва грациозно да мести пепелника по цялата маса, докато го изсипе, уж случайно, върху новите ми кадифени джинси. Дори чух как пръстените и от бяло злато почукват върху порцелана на чашката и сякаш искат да им отворя душата си. Усетих се безпомощен и жалък, тотално излишен в този парк, на тази маса, дори и в екипа на собствения си проект. Стиснах юнашки цигарата и реших да браня всеки от тези два порядъчно захабени зелени стола и в знак на собственическо достойнство положих куфарчето си на един от тях.

В този миг тя подсвирна и аз се втрещих. Загледах я и забелязах, че едно непредпазливо клонче се беше вплело в утринните и коси. Докато изпод вежди следях топлата извивка на ръката и, дотича една будеща страхопочитание немска овчарка и се отърка благоговейно о светлосиния анцуг на господарката си. Кучето сякаш с нежелание забеляза, че съм част от пейзажа, и втренчено ме фокусира. Бас ловя, че прочете всичките ми мисли, които в тоя момент не бяха в изобилие и бяха все в една емоционална гама. Оголи зъби в нескрито противоречие с мен, в следствие на което аз мигновено придърпах обратно куфарчето върху коленете си и дори дружески посочих стола на младата жена. Какво ли не прави страхът – мислех си, докато адреналинът ми бележеше някаква непозната за личния ми лекар крива, която със сигурност би намерила отражение в едно тесте с хуманитарни изблици, насочващи ме към близката аптека.


Тя обаче, за моя изненада, дори не ме удостои с поглед, пък и черните и очила не ми даваха възможност да виждам дали изобщо съмпопаднал в полезрението и. Приклекна до кучето и съм сигурен, че нещо си казаха, защото то я поведе встрани, в посока, перпендикулярна на моята маса.

Ето в тоя миг се почувствах по-излишен от стола, който лежеше под близката маса, загубил крак в достойна служба на снощното младежко парти. Загложди ме мисълта, че тя си тръгна, защото не съм достатъчно симпатичен или защото не будя необходимото доверие. Доверие у нея или у кучето – това всъщност не беше маловажен въпрос. Не се знае кой има по-добро обоняние за същината на човешкото. Пък и казват, че робът е по-добър психолог от господаря.

Докато се потях от напрежение и нахвърлях произволни логически парадигми - тип “мисловна буря”, тя се отдалечи и само сянката на парфюма и остана след нея да чертае пътеките на сетивните ми напъни.

Забелязах, че паля цигарата си откъм филтъра, и съвсем се отчаях. Докато размазвах пепелта, ми се стори, че нарисувах на тъмното дъно на пепелника маса, двама души, които пият кафе...и дори отразих как той, с нежността на сляп пианист, разплита от косите на жената едно младо листо от бреза, което, в противоречие с всички формули и логаритмични изчисления, забелязах, че ми се смее зеленооко от изстиващата ми чаша самотно кафе.