Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 388
ХуЛитери: 1
Всичко: 389

Онлайн сега:
:: Heel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДядо Стоян и маймуната
раздел: Произведения за деца
автор: abonat

Беше чудна лятна утрин. Морето лениво проблясваше – огромно, но ласкаво и кротко, а чайките се гонеха с весели крясъци край брега, предвкусвайки дълъг, изпълнен със слънце и безгрижие ден.
Дядо Стоян излезе от малката си къщурка, протегна се, примижал от удоволствие, направи утринната си гимнастика, която се състоеше в няколко размахвания на ръцете, няколко заставания на един крак и няколко лицеви опори, и се спусна бодро по стъпалата към заливчето, където беше оставил лодката си.
Морето го посрещна с нежна въздишка, уви се около глезените му, бълбукна гальовно и плисна малко пяна по босите му крака.
“Де, де, де - усмихна се дядо Стоян, - рибата днес само мене чака.”
И се наведе, за да махне едно водорасло, което се беше заплело в пръстите му. Поглеждайки към краката си се сети, че пак беше забравил да си изреже ноктите.
“Довечера - каза си дядо Стоян. - Довечера непременно.”
След това се метна ловко в лодката, забравяйки почти веднага за ноктите. Смяташе да прекара целия ден в морето, да налови много риба, а вечерта да изпие една-две бири в кръчмата, да се повесели с приятелите си и да се похвали с риболовните си успехи. А през това време жена му, добрата баба Гриша, щеше да изпържи рибата и да приготви вкусна вечеря. “Животът е хубав” - помисли си дядото, докато се настаняваше удобно и приготвяше въдицата си.
Слънцето припичаше все по-силно. Малката лодка уверено навлизаше навътре в морето, плъзгайки се победоносно над синята бездна. Носът й гордо пореше вълните, преодолявайки с лекота и най-слабото полюшване.
Хубавото време, попътният вятър, чистият въздух – всичко това опияняваше дядо Стоян и го караше да се чувства свободен, силен и непобедим като капитан на пиратски кораб. Той разкопча ризата си, понакриви каскета си и запя стара моряшка песен:

“Аз съм сам, о, аз съм сам
сред безбрежния океан.
Тъм-дъм-дъм, бахама мама,
аз съм царят на океана.”

Понякога песента заглъхваше, защото дядото си отхапваше сегиз-тогиз от една филия с лютеница, която си беше взел за из път. Но след това припевът прозвучаваше още по-гръмко и жизнерадостно:

“Тъм-дъм-дъм, бахама мама,
аз съм царят на океана.”

Отвреме-навреме дядо Стояновата въдица потрепваше нервно и сигнализираше, че някоя дребна рибка се е закачила на куката. Тогава царят на океана се сепваше, изтърваваше филията с лютеница и се изправяше тромаво в цял ръст, като от вълнение викаше “де, де, де” или “хуу, хуу”. Или дори “стой, стой, стой”, когато рибата беше по-голяма.
В крайна сметка всичко приключваше благополучно - дядо Стоян изтегляше скъпоценния улов в лодката, хвърляше го в една тенекиена кофа, слагаше нова стръв на въдицата, избърсваше потното си чело и сядаше да си дояде филията.
Рано следобед задуха лек ветрец, който постепенно се усили. Морето стана неспокойно, по повърхността му сега тичаха малки бели вълни, които злобно блъскаха лодката и обсипваха дядо Стоян със солени пръски вода. “По-добре да се връщам – каза си мокрият дядо, - и без това много се отдалечих, а и кофата вече е почти пълна.”
Той се изправи, за да смени курса на лодката и да я насочи към мержелеещия се в далечината бряг. В този момент вятърът изфуча, грабна каскета на дядото и го запокити в морето.
- Стой! – извика дядо Стоян и се засуети безпомощно из лодката. Старият моряшки каскет, скъп спомен от младежките му години, се полюшваше гордо кажи-речи под носа на лодката. Моряшката емблема със златна котва приличаше на човешка уста, която се смееше.
Дядото се протегна, колкото можеше – но не успя да стигне каскета. Опита се да го закачи с въдицата - но каскетът не прояви никакъв интерес към кукичката. Вместо това пренебрежително обърна гръб на собственика си и отплава още няколко метра навътре.
Дядо Стоян насочи лодката към него и се опита да го настигне. Каскетът отплава още по-навътре. Лодката го последва. Каскетът отново избяга.
Увлечен в преследването, дядо Стоян не забеляза как се отдалечаваше все повече и повече от брега. Когато най-сетне успя да хване любимия си каскет, сушата вече не се виждаше. Напразно рибарят се взираше във всички посоки – навсякъде се простираше само вода, назъбена от морския вятър, мълчалива и безкрайна.
Със свито сърце дядото насочи лодката в най-правилната според него посока. И изобщо не забеляза, че докато завиваше, каскетът му отново падна в морето и отплува. Този път завинаги.


***

Над морето се носеше тъжна песен.

“Аз съм сам, о, аз съм сам
сред безбрежния океан.”

- нареждаше жаловито дядо Стоян и се взираше за брега. Когато изминаха няколко часа, а сушата все още я нямаше, той разбра, че наистина се е изгубил. Направи още един завой, но сушата не се появи, след това направи трети завой, макар че дълбоко в себе си знаеше, че няма смисъл, и накрая направи четвърти завой, вече по навик. Тогава на хоризонта се появи земя.
Дядо Стоян подскочи като скакалец. Колкото и да не искаше да си признае, той здравата се беше уплашил. Сега обаче облекчението от щастливата развръзка го заля от глава до пети и той се отпусна премалял на пейката, за да си отпочине. Бедният дядо не знаеше, че неприятностите тепърва предстоят.
Когато наближи малко сушата, дядо Стоян разбра, че това не е брегът, който търсеше. Когато се приближи още малко, разбра, че това изобщо не е суша, а остров – малък, самотен къс земя, който повече приличаше на купчина скали, нахвърляни в морето от някой великан, отколкото на място за живеене.
Този остров беше напълно необитаем. Единственото живо същество, което го населяваше от известно време, беше една голяма маймуна, попаднала тук кой знае как и откъде.
Маймуната се беше скрила зад един голям камък и тайно наблюдаваше приближаващата се лодка. Козината й беше ръждивочервена и дълга, лапите й – мускулести и здрави, лицето й – бледо, с остри черти, почти като човешко. Тя всъщност беше много интелигентна маймуна, но в момента беше толкова гладна, че изглеждаше глупава и нахална.
Дядо Стоян умело маневрираше между скалите, докато най-сетне дъното на лодката опря о каменистия пясък на брега. Злополучният рибар скочи в плитчината, като обилно оплиска лодката, камъните наоколо и себе си със солена морска вода, за малко не падна, защото беше стъпил на нещо остро, мида или камъче, и бавно запристъпва към брега, като от време на време се хлъзгаше и се олюляваше.
“Не е особено умен” – помисли си маймуната, наблюдавайки корабокрушенеца от скривалището си. “Напълно безопасен” – реши след малко тя, когато видя как дядо Стоян направи лъвски скок към най-близката скала, изкатери се тромаво по нея, понечи да се изправи, но почти веднага се подхлъзна, размаха ръце като огромно насекомо и тежко се пльосна по гръб в плитчината. Към небето се издигна фонтан от ситни капки вода.
Дядо Стоян се надигна пухтейки. Потоци вода се лееха от ръкавите и крачолите му, по мустаците му висяха водорасли, а в гърба му беше влязла истинска дълбоководна медуза. “Нищо, де – каза си дядото – поне никой не ме видя.” И веднага си представи как, ако това се беше случило на плажа в неговото градче, със сигурност щеше някой да го види и до вечерта всички щяха да са научили новината. Дядо Стоян потрепери при тази мисъл и се почувства щастлив, че голямото падане се случи именно тук, на този самотен бряг. Извади медузата от гърба си, с достойнство почисти и приглади мустаците си и излезе на брега.
Слънцето вече клонеше към залез. Лъчите му бяха начертали огнена пътека в морето. Два бели делфина подскачаха и се гонеха във вълните.
Дядото тръгна право напред. Искаше да обходи острова и да потърси помощ, преди да мръкне. Но след десетина минути ходене и катерене по скалите, дядо Стоян пак видя морето. Беше стигнал до края на острова. Нямаше нито къщи, нито хора, нито дори дървета. “И трева даже няма” – установи дядо Стоян, докато се връщаше при лодката си и обмисляше положението си. “Все ще мине някой кораб да ме вземе – окуражи се дядото. – А дотогава ще преживея някак. Ще спя на пейката в лодката, ще ям от рибата, която налових. Още сега ще си запаля огън и ще си опека две - три риби за вечеря …”
В този момент дядо Стоян съзря лодката си, а в нея – някакво огромно животно с широк, ръждивочервен гръб. То се беше надвесило над кофата и правеше нещо. Изведнъж дядо Стоян осъзна, че животното ядеше рибата, която той бе наловил през деня.
- Де-де-де! – извика по навик дядото, наведе се, грабна няколко камъка и ги хвърли с все сила към неканения гост. Разбира се, не улучи. Но въпреки това животното се обърна (сега дядо Стоян видя, че беше маймуна), изгледа го някак спокойно и без страх, и като се отдалечи с големи, равномерни подскоци, изчезна между скалите. Дядо Стоян се спусна към лодката си. Кофата беше празна.
“Изяла е всичко. И костите дори е изяла” – констатира с огорчение прегладнелият дядо.
Иззад скалите долетя приглушено храчене. Маймуната кашляше, защото се беше задавила с рибена кост. Дядо Стоян забеляза, че торбичката със стръвта също беше празна. Маймуната беше изяла съдържанието й, беше обърнала самата торбичка наопаки и я беше захвърлила в единия край на лодката. Краищата й бяха надъвкани. Гняв изпълни гърдите на дядо Стоян и ушите му запламтяха. “Само да ми падне – мислеше си той, - ще я хвана за опашката и ще смъкна цялата й кожа. След това хубаво ще я наложа по голия гръб. Ще види тя как се краде чужда риба. Скъпо ще си плати, задето ме остави гладен в собствената ми лодка.”
Нощта бързо се спускаше. Дядо Стоян огледа хоризонта с тъжен поглед. Никъде не се виждаше светлинка… никакъв бряг, никакъв кораб… Постепенно гневът му се смени с отчаяние. Беше съвсем сам на това малко парче земя – сам със ужасната огромна маймуна, която бе напълнила стомаха си с храната, предназначена за неговия стомах. И която всъщност се намираше съвсем близо.
Дядото си припомни едрата фигура на маймуната и здравите й, мускулести ръце. Със сигурност беше по-силна от него, пък и стомахът й беше пълен, а дядо Стоян беше гладен и изморен. “Утре ще си отмъстя” – каза си дядото. След това му хрумна, че маймуната може да дойде през нощта, докато той спи, и да направи още някоя поразия. “Току-виж ме стиснала за гърлото с косматите си ръчища – уплаши се той. – От подобно диво, лакомо и нахално животно може да се очаква всичко. Наистина всичко.”
Дядо Стоян съблече мокрите си дрехи и ги окачи на въдицата си. Направи плашило и го закрепи на носа на лодката. Старата, избеляла риза и широките като чували крачоли на панталоните потрепваха призрачно от морския бриз и изглеждаха наистина страховито. Дядото беше доволен. Уверен, че маймуната няма да дръзне да се приближи до лодката, той се разположи на пейката. Беше много изморен и ако гладът не го измъчваше, щеше да заспи моментално. Но тъй като стомахът му беше празен, клетият дядо дълго се въртя върху коравото си легло. Мислеше си за малката къщичка на брега, най-хубавата на света, защото там го чакаше баба Гриша, която той много обичаше. Мислеше си за малкото крайморско градче, най-чудесното място за живеене, защото там бяха неговите добри приятели… Постепенно дядо Стоян се унесе. В просъница пред очите му започнаха да изникват странни картини.
Маймуна на скара… маймунски уши на шиш… печена маймуна със сос винегрет… примамливи уханни ястия, изпускащи гъста, ароматна пара, сервирани в огромни тави и чинии, поръсени изобилно с червен пипер и магданоз, с копър и лимонов сок… Дядо Стоян примлясна няколко пъти с език и заспа.
След малко по скалите се спусна тъмна сянка. Сянката притича предпазливо по брега и започна да се приближава към лодката, скачайки ловко и безшумно от скала на скала. С един дълъг последен скок маймуната се приземи на дъното на лодката.
С истински интерес тя разгледа плашилото, което ветрецът издуваше и правеше още по-голямо и зловещо. Крачолите на панталоните се вееха, сякаш чучелото се опитваше да я ритне. Маймуната с любопитство попипа влажната материя и оправи с лапа няколко гънки по ризата. С това интересът й се изчерпа и тя насочи вниманието си към спящия дядо.
Приближи се до него и дълго наблюдава новия си съсед. Дядо Стоян дишаше дълбоко и равномерно. Спеше, без да помръдва, само челюстите му леко се движеха нагоре-надолу. Маймуната се наведе и отскубна един косъм от дядо Стояновата брада. След това леко заподскача по обратния път, стиснала здраво косъма между палеца и показалеца си. Дългата й опашка беше вирната към небето в знак на най-добро настроение.
Изкачи се на най-високата скала на острова и седна по турски. След това опъна косъма с пръсти и замислено започна да си почиства зъбите.

***

Тази вечер малкото крайморско градче замръкна неспокойно. Много мъже и жени се бяха скупчили край морския бряг и разговаряха тихо и сериозно, а от местното ресторантче не се чуваше нито музика, нито обичайните весели подвиквания и шеги. Тревожна вест бе смутила сърцата на хората - един от старите рибари, добрият дядо Стоян, когото всички познаваха и обичаха, бе изчезнал днес в морето.
Бяха го търсили с моторни лодки и с хеликоптер, но напразно. От рибаря и лодката му не бе останала никаква следа. Все пак надежда имаше, защото, както казваха по-възрастните хора, дядо Стоян беше опитен моряк, преминал през много опасности, дори рискувал неведнъж живота си в битки с морски бури, урагани и виелици. Но по-късно вечерта, когато хората вече започнаха да се разотиват по домовете си, едно дете намери дядо Стояновия каскет. Вълните го бяха изхвърлили на плажа, край скалите. Тогава всички решиха, че дядото се е удавил, свалиха шапките си и замълчаха за една минута, за да почетат паметта на добрия старец. След това се разпръснаха бавно, сякаш с неохота. Някои плачеха, мъжете прегръщаха жените и децата си, рибарите си припомняха случки, които бяха преживели заедно с изчезналия си другар.
Единствено баба Гриша не повярва, че мъжът й се е удавил. Макар че с очите си видя каскета и го позна, тя беше убедена, че дядо Стоян е жив. Бабата я побърза да се измъкне от тълпата и да се прибере вкъщи.
Баба Гриша беше дребна, пъргава жена, малко прегърбена от годините, но жилава и здрава. Всъщност най-здравото нещо в нея беше умът й. Още от малка, от времето, когато беше момиченце със дълга до кръста плитка, тя беше необикновено умна и умееше да разсъждава, да преценява нещата и да взема правилни решения. Тази нейна способност се запази през годините и дори стана още по-силна в старостта й – защото бабата в свободното си време решаваше сложни математически задачи, за да поддържа ума си във форма.
Ето и сега. Баба Гриша стоеше неподвижна до прозореца, но умът й трескаво работеше и очите й бяха озарени от накакъв вътрешен блясък. Тя обмисляше какво да направи.
Към полунощ на плажа се появи дребна, самотна фигурка, която мъкнеше нещо голямо и безформено. Това беше баба Гриша, която бе измислила план.
Тя носеше стар, плътно затворен сандък, който бе изровила от боклуците на тавана. Сандъкът беше пълен с храна. Имаше дори бутилка старо червено вино.
Бабата нагази във водата и с все сили тласна сандъка навътре в морето. “Господи, нека тази храна да стигне до моя дядо Стоян, така както неговия каскет стигна до мене” – прошепна тя и дълго време тя гледа след отдалечаващата се сянка. След това се прибра успокоена вкъщи.

***

Едва ли има по-спокойна и мирна гледка от морски изгрев в топъл летен ден. Слънцето отначало досущ прилича на своята сестра луната - бяло петно, увиснало ниско на хоризонта, но с всяка минута то запламтява все по-силно, разлива щедро лъчите си и постепенно се превръща в ослепително ярко огнено кълбо. А морето е кротко, почти неподвижно, гладко като коприна, сякаш застинало в безмълвен поклон – картина, колкото обикновена, толкова и величествена.
Дядо Стоян отвори едното си око и видя над себе си синьо небе. “Вятърът е отнесъл покрива!” помисли си той ужасен и отвори и другото си око. В полезрението му попадна купчина грозни скали и в съзнанието му един след друг нахлуха спомените от предишния ден.
Дядото смъкна от въдицата ризата и панталоните си, почеса се по брадата, облече се и закрачи през плитката вода към острова. Изкатери се на най-високото място на скалите и огледа хоризонта, заслонил очите си с ръка. Не се виждаше никакъв спасителен кораб. “Но ще дойде със сигурност” – каза си дядото. - “Още днес ще се появи.”
Край едно малко заливче той забеляза маймуната. Тя правеше утринната си гимнастика. Със известна завист дядо Стоян проследи цялата й сутрешна програма.
Отначало маймуната застана на ръце и направи няколко подскока за загрявка. След това се запремята като акробат – ту на ръце, ту на крака - и прескочи една голяма, кръгла скала. После стъпи на скалата, огъна се назад и направи мост. Остана в тази позиция няколко минути и направи шпагат, като артистично отметна глава назад, така че плоският й нос сочеше право към небето. След това слезе от скалата, наведе си, обхвана я с ръце и я повдигна над главата си, сякаш беше пластмасова топка. Направи няколко крачки и с лекота захвърли скалата обратно. Чу се тътен и островът потрепери от удара. Възмутен, дядо Стоян се накани да викне “де-де-де”, но викът замря в гърлото му, когато видя следващото упражнение. Маймуната застана само на опашка, четирите й крака бяха разперени във въздуха.
Това явно беше последното и най-трудно упражнение. Маймуната скочи пак на крака и с весели писъци “чи-чи-чи” се втурна в морето, за да поплува.
“Виж я ти – плува!” – каза си със завист дядо Стоян, който несъзнателно беше започнал да прави леки прикляквания.
Маймуната плува известно време в стил бътерфлай, след това изпръхтя, приглади с ръце козината зад ушите си и продължи с почти професионален кроул.
“Добре плува.” – каза си наблюдателят зад скалите. “Но това е, защото има опашка и се изтласква с нея – реши след малко той. – Ако аз имах опашка… е-хей, щях да цепя вълните като скутер.”
Но дядо Стоян нямаше опашка; затова пък много ясно усещаше, че имаше стомах и че този стомах беше празен. Той обърна гръб на маймуната и тъжно закрачи обратно.
На лодката нямаше нищо за ядене. Наистина, по дъното й имаше следи от лютеница, останали от филията, която вчера беше изтървал няколко пъти, но те бяха изсъхнали и наподобяваха детска рисунка, нарисувана с кафява темперна боя. В плитчината дядо Стоян откри дълбоководната медуза, която бе извадил от гърба си. Тя много приличаше на суров яйчен белтък, излят в морето, и дядото известно време я наблюдава с гладен поглед и полуотворена уста, мислейки си дали ако я изпържи, ще се получи нещо като омлет. Кибрит имаше, но нямаше дърва - на острова не вирееха никакви растения. Освен ако… Дядо Стоян извърна глава към лодката си, която се състоеше основно от дървени части. Но веднага след това прогони тази мисъл. “Един истински рибар никога не би изгорил лодката си” – упрекна се дядото. “От глад умри, но лодката спаси!” – хрумна му дори рима, от която с малко реклама можеше да излезе класическа рибарска песен.
Ако беше останала поне малко стръв, дядо Стоян щеше да излезе в морето и да налови нова риба. Но маймуната беше изяла всичко, което ставаше за ядене – рибата, сухите корички хляб, стръвта… Дядото нямаше нищо, което да закачи на въдицата си, за да примами някоя макар и малка рибка.
И все пак дядо Стоян реши да излезе с лодката и да обиколи острова – от една страна, защото близкото присъствие на огромната маймуна го обезпокояваше, от друга страна, защото си беше наумил да хване някоя риба, загребвайки вода с кофата. Тананикайки си под носа, опитният рибар умело управляваше лодката с едната си ръка, а с другата държеше дръжката на кофата, изчаквайки подходящ момент за действие.
Маймуната беше легнала на една плоска скала и си правеше слънчеви бани, когато забеляза малката лодка недалеч от брега. Ясно се виждаше как лодкарят на равни интервали загребва вода с една голяма кофа, поглежда вътре и пак я излива в морето. Заинтригувана от явната безсмисленост на тази дейност, маймуната седна и проследи лодката с изумен поглед. Тя беше чувала, че хората често правят глупави, напълно ненужни неща – като например да берат цветя, да се въртят на виенско колело или да играят голф. “Друго си е обаче да го видиш на живо” – каза си маймуната, поглъщайки с очи гледката.
Към обед дядо Стоян се върна на острова изморен и още по-гладен. Не беше успял да хване нито една риба, само водорасли и няколко снопчета козина, останали от сутрешното плуване на маймуната. Малко по-късно над скалистото островче се издигна пушек. Дядото беше натрошил пейката в лодката на трески и беше запалил огън на брега. След още няколко минути лекият морски бриз понесе неописуема, отвратителна миризма. Дядото беше сложил медузата на жарта, с надеждата, че опечена хлъзгавата каша ще придобие ако не добър, то поне поносим вкус. Двата делфина, които играеха недалеч от острова, усетиха миризмата и отплуваха навътре в морето с максимална скорост и с подвити опашки. Маймуната, която беше задрямала зад една скала в другия край на острова, кихна няколко пъти и отвори очи, поемайки на пресекулки носещата се навсякъде воня. Изпръхтя няколко пъти с погнуса, след това запуши едната си ноздра с пръст, а другата – с крайчето на опашката си, и продължи да спи.
С геройски усилия дядо Стоян се сдържаше да не избяга от източника на миризмата. С насълзени очи той стискаше носа си с едната си ръка, а с другата ръчкаше и обръщаше медузата, за да се опече хубаво от всички страни. Гъст задушлив пушек се издигаше над жаравата, докато слузестата пържола съскаше, гърчеше се и се смаляваше, придобивайки зелено-жълтеникав оттенък.
Най-сетне медузата беше готова. Дядо Стоян извади миризливия си обяд от огъня и се настани удобно на един камък. Затвори очи, представи си голяма филия с дебел пласт от домашната лютеница на баба Гриша, и смело отхапа голямо парче от печената медуза. Жилавата материя полепна по зъбите му като лепило и изгори езика му с лютивия си вкус, но дядото геройски сдъвка и преглътна парчето. Втората хапка му се стори по-малко лютива, а третата беше почти вкусна – защото езикът му вече беше изтръпнал и не различаваше никакви вкусове.
Така дядо Стоян сладко-сладко изяде печената медуза. Накрая остави предвидливо едно малко парченце за стръв, “защото – мислеше си той, - корабът може да се забави и да ме спаси чак довечера, а дотогава със сигурност ще огладнея отново.”
Поуспокоен от пълния си с храна стомах и от добрите изгледи за бъдещето, дядо Стоян клекна край брега и се зае с едно от любимите си занимания – да строи пясъчни замъци. Напълни кофата с мокър пясък, обърна я и внимателно я издърпа нагоре. Върху образувалата се кръгла купчина оформи няколко наблюдателни кули и започна да украсява стените на замъка с камъчета, миди и маймунска козина.

***

Слънцето се спускаше все по-ниско на запад, а спасителният кораб все още не беше дошъл. Дядо Стоян се принуди да излезе отново с лодката, надявайки се да улови някоя риба. На кукичката на въдицата си бе закачил последното парченце от печената медуза. За съжаление рибите изпитваха истинско отвращение към миризмата на необичайната стръв и заобикаляха отдалеч дядо Стояновата кукичка. Единственият морски обитател, който прояви интерес към стръвта, беше една друга дълбокоморска медуза, която търсеше изгубената си дъщеря.
През това време маймуната се събуди. Протегна се, прозя се, разкривайки всичките си петдесет и два ослепително бели зъба, и се надигна. По сянката на слънцето разбра, че е време за вечерната й гимнастика.
Маймуната си имаше едно любимо място, където винаги правеше вечерната си гимнастика. Когато отиде там обаче откри, че мястото беше заето от половин дузина големи пясъчни замъци.
Замъците бяха много красиви, направени с вкус и богато украсени с миди, камъчета и козина. В горната си част имаха наблюдателни кулички и знаменца, направени от кибритени клечки и водорасли. Тясни пътечки с пясъчни парапети свързваха отделните замъци. Макар и едва достигащи до коленете на възрастен човек, жълтеникавите постройки излъчваха нещо величествено и непреходно, подобно на древен град, запазил спомена за отминали славни времена, за битки и победи, за гордия тропот на бойни коне и за благородни рицари, облечени с бляскави доспехи.
“Ето още едно от безсмислените неща, които хората правят” – каза си маймуната. Прозявайки се, тя ритна пренебрежително най-близкия замък, който моментално се срути, превръщайки се в грозна купчинка пясък. Един по един тя събори всички замъци - някои риташе, а върху други скачаше с два крака. Накрая хубаво утъпка мястото с четирите си лапи и удовлетворена се зае с вечерната си гимнастика.
Рибарят се върна унил на малкия каменист остров, който се бе превърнал в негов затвор. Отново бе огладнял, езикът му все още беше изтръпнал и леко го наболяваше, но най-много го измъчваше това, че вече ден и половина не беше виждал друго човешко същество. Дядо Стоян беше общителен старец и тази принудителна самота го потискаше. С умиление той си спомни за своята къщичка и за добрата и умна баба Гриша, за ресторантчето край морето и за магазинчето на Краса и очите му се напълниха със сълзи.
Тогава му хрумна идеята да построи от пясък минимодел на родното си градче. Окрилен от това предизвикателство дядо Стоян забърза към заливчето, където беше направил замъците, защото само там имаше хубав, ситен пясък, подходящ за цел като тази.
В заливчето обаче го очакваше неприятна изненада. Красивите замъци бяха изчезнали. Мястото беше равно и утъпкано. По пясъка ясно личаха следи от големи маймунски лапи.
“Тези замъци бяха единственото красиво нещо на този остров – каза си дядото, - и ето че вече ги няма. Всичко е заради тази грозна бледолика маймуна. Ако можех, щях да я убия.”
Дядо Стоян остана известно време замислен и с наведена глава. С левия си крак разсеяно заличаваше една от маймунските следи.
“Всъщност, защо да не я убия – мислеше си изпадналия в беда дядо. – Та това ще ми осигури храна за цяла седмица. Освен това мога да си направя завивка от кожата й. Нощите в морето са доста хладни.”
Погълнат от новата си идея, дядо Стоян приседна облегнат на една скала, за да погледа залеза и за да състави план за унищожаването на врага. Беше чувал, че слабото място на маймуните са очите. “Значи, първо ще й бръкна с два пръста в очите – разсъждаваше той. – След това ще я цапна с един камък … или не, по-добре да я ритна.”
Той погледна към краката си. Ноктите му бяха станали толкова дълги, че при подходящо насочване можеше да се превърнат в смъртоносно оръжие. Дядо Стоян се почувства окуражен. “Освен това аз съм несравнимо по-умен от нея – каза си той. – Ако не със сила, то с ум и с ловкост със сигурност ще я победя.”
Дядото се облегна назад, без да предполага, че на гърба на същата тази скала беше седнала самата маймуна. Двамата обитатели на острова седяха на по-малко от два метра един от друг и никой от тях не знаеше, че другият се намира толкова близко. Маймуната не харесваше слънчевите залези, но обичаше да гледа как нощната тъмнина бавно се надига от изток.
Тя не беше лоша маймуна, но когато огладнееше, се превръщаше сякаш в друго същество – грубо, агресивно и егоистично. И тъй като днес не беше яла нищо, в главата й започнаха да се появяват враждебни мисли.
“Няма никаква полза от този човек – мислеше си тя, - само се мотае насам-натам и замърсява хубавия остров с безполезните си пясъчни замъци. Трябва да се отърва от него. Освен това … това е храна за цели два дена. Пък и след това ще мога да се нанеса в лодката му. Ще си живея като истински господар…”
Дядо Стоян се поразмърда от другата страна на скалата. “Мога и да изкопая капан – каза си той. – Това животно е толкова глупаво, че със сигурност ще падне вътре.”
“Най-добре да го бутна от някоя скала – мислеше си маймуната. – Толкова е безпомощен и слаб, че ще успея с лекота.”
“В капана ще направя един пясъчен замък за примамка” – реши дядо Стоян.
“А може и да го бутна в морето” – разсъждаваше маймуната.
“Ще ми падне най-сетне” – радваше се дядото.
“Ще живея в лодката като цар” – ликуваше маймуната.
“Утре ще бъде най-щастливият ден в живота ми” – обеща си дядото.
“Утре и само утре” – закани се маймуната.
Тази нощ и двамата обитатели на острова спаха спокойно и дълбоко, изпълнени с надежди за утрешния ден.

***

За втори път слънцето изгря над малкото островче. На пръв поглед всичко си беше по старому – морето, скалите и малката лодка, закотвена недалеч от брега.
Маймуната бе станала в ранни зори и си беше направила наблюдателница от струпани в кръг камъни. Приклекнала между камъните, тя очакваше дядо Стоян да се събуди и да се появи отнякъде. “Той със сигурност първо ще се качи на някоя висока скала, за да види дали на хоризонта не се е появил някой кораб – мислеше си маймуната. – Тогава ще мога да се приближа тихичко зад него и да го бутна.”
След известно време фигурата на дядо Стоян наистина се мярна на брега. Но вместо да се качи на някое високо място и да огледа морето, дядото се запъти право към малкия залив, където преди беше построил замъците. В ръката му се полюшваше кофа, крачолите му бяха запретнати и самият той изглеждаше в доста добро настроение.
Леко озадачена, маймуната наблюдаваше действията на дядо Стоян. Той застана на пясъка и свирукайки си започна да измерва нещо. След това начерта голям квадрат и започна да изгребва пясък с кофата.
“Копае нещо – досети се маймуната. – Сигурно иска да си построи къща на брега. Но защо си е избрал точно моя залив? Ако наистина построи къща, аз няма да мога да си правя вечерната гимнастика там.”
Маймуната откърти едно камъче от наблюдателницата и ловко го хвърли по дядото. Дядо Стоян се сепна, улучен в гърба. В този момент второ камъче го чукна по главата, след това изневиделица полетяха цяла шепа камъчета. Размахвайки ръце, за да се предпази, дядото все пак успя да забележи, че обстрелът идваше от купчина добре подредени камъни, зад които се мяркаше ту главата, ту косматата дясна ръка на маймуната.
Разярен, дядо Стоян вдигна кофата като щит пред лицето си и тръгна право към врага. Маймуната изскочи от скривалището си и пъргаво се закатери нагоре по скалите, като от време на време се обръщаше и хвърляше още камъчета. Целта й беше да подмами дядо Стоян нависоко и да го бутне в морето. Дядото решително я последва. Неговата цел беше здраво да й нахлупи кофата на главата и по този начин да я обезвреди.
Увлечени в преследването, двете фигури се качваха все по-високо и по-високо. Най-сетне маймуната скочи на една самотна скала, която стърчеше на повече от десет метра над морската вода. Оттук се виждаше почти целия остров, виждаше се и безкрайната морска шир… Маймуната се обърна, за да хвърли последното камъче по запъхтяния дядо Стоян, който бавно напредваше нагоре. Изведнъж обаче голямото животно застина и сякаш забрави да хвърли камъка. Погледът му беше вперен в морето.
Дядото на свой ред се обърна назад. Недалеч от острова той видя голям, правоъгълен предмет, полюшван от вълните. В горната му част имаше закрепена розова панделка, така че отдалеч предметът приличаше на гигантски подарък.
Дядо Стоян и маймуната едновременно се опомниха от първоначалната изненада и едновременно се втурнаха обратно към брега. И двамата напрягаха всичките си сили, но маймуната тичаше по-бързо. Тя стигна първа до заливчето, бухна се във водата и заплува към подаръка. Малко след нея в морето се хвърли и задъханият дядо.
Морската вода охлади и успокои дядо Стоян. Той започна да диша по-равномерно. Цялото му внимание беше съсредоточено в оранжевия гръб на маймуната.
“Ще успея… - прошепна си той, - на всяка цена ще успея. Сега ще види тя кой е господарят на природата.”
Лицето на рибаря изразяваше непоколебимост и решителност, тялото му беше стегнато като стоманена жица, мускулите му го изтласкваха напред като помпи. Дядо Стоян плуваше все по-бързо и по-бързо. В последния момент той успя да изпревари маймуната и стигна пръв до подаръка. Обхвана го с ръце и заплува обратно към брега.
С последни сили дядо Стоян избута странния предмет на брега. Беше средно голям сандък, здраво увит с пристегнати на морски възел въжета. Естествено за стар рибар като дядо Стоян морските възли не бяха никакъв проблем и след по-малко от пет минути сандъкът беше отворен. Оказа се, че е пълен с храна. Грижлива ръка беше наредила няколко кутии с бисквити, три торби с плодове и ядки, едно чувалче с пушени наденици, огромна домашна пита, два буркана с лютеница, десетина консерви… Имаше дори бутилка червено вино. Това всъщност беше сандъкът на баба Гриша, който бе стигнал до предназначението си.
Дядо Стоян веднага натъпка устата си с няколко неща едновременно. Преглътна лакомо и посегна за още. След печената медуза тази храна му се струваше най-вкусното нещо на света. Дядото дъвчеше с издути бузи, ушите му леко помръдваха, а косите му се развяваха на вятъра.
Изведнъж дядо Стоян се сети за маймуната. Огледа се, но нея я нямаше. Озадачен, дядото се засуети насам-натам. Иззад една скала той дочу приглушено хълцане.
Маймуната бе седнала между скалите и бе похлупила лицети си с ръце. Раменете й се тресяха. Тя беше дълбоко съкрушена, защото за първи път й се случваше някой да плува по-бързо от нея.
На дядо Стоян му дожаля за нещастната маймуна.
- Ела! – каза той. – Има достатъчно храна и за двама ни. Недей да плачеш повече.
Маймуната бавно вдигна глава. В погледа й се четеше нескрит респект и уважение. Тя се изправи, поклони се леко и тръгна след дядото, който от този момент стана неин господар.
Дядо Стоян и маймуната ядоха, след това спаха, и пак ядоха. Следобед отвориха бутилката с вино и изпиха половината. После правиха пясъчни замъци, като дядо Стоян обясняваше и показваше различните методи, а маймуната се учеше. Накрая тя успя да направи един замък съвсем самичка.
Привечер изпиха останалото вино и дядо Стоян реши, че е време за лагерен огън и за танци. Тогава двамата отидоха до лодката, откъртиха толкова дъски, колкото можеха да носят, и подскачайки по скалите се върнаха на брега. Там накладоха огромен огън и затанцуваха около него. Изиграха няколко валса и едно танго и седнаха да си починат. Маймуната направи шишчета от пушената наденица и се зае да ги пече на жаравата, а дядо Стоян запя песен:

“На бас залагам свойта блуза,
Че обядвал съм с медуза.
На бас залагам си бастуна,
Че танцувал съм с маймуна.”

Маймуната, която не говореше човешки езици, се включваше в песента, като от време на време пригласяше: “гуна, гуна”. Това беше единствената човешка дума, която можеше да произнася и за съжаление тя не означаваше абсолютно нищо.
Късно вечерта един товарен кораб се завръщаше в родината си, движейки се по редовния си маршрут, когато капитанът внезапно забеляза светла точка на хоризонта. Точката не беше друг кораб, защото не се движеше, не беше и пристанищен фар, защото в тази част на морето нямаше обитаеми острови. След кратко съвещание екипажът реши, че може би се касае за зов за помощ. Корабът бавно зави и се насочи към светлинката.
След около час моряците стигнаха до малко скалисто островче. На брега беше запален огън, който вече догаряше. Симпатичен възрастен човек с брада се беше облегнал на една скала и спеше дълбоко. На гърдите му се беше облегнала голяма ръждиво-червена маймуна, която също спеше. Наоколо бяха разхвърляни останките от голямо угощение - празни торбички и консерви, дървени шишчета, костилки от плодове и една празна бутилка. Недалеч от огъня имаше няколко разкривени пясъчни замъци, украсени с бисквити.

***

Дядо Стоян пристигна в родното си градче като герой. Новината за завръщането му се бе разпространила с невероятна скорост и всички вкупом бяха излезли на пристанището да го посрещнат. Дядото слезе от кораба сред бурни овации и възторг. За радост на децата той водеше голяма маймуна, завързана със синджирче, която покорно го следваше.
Огромна бе радостта на баба Гриша и на дядо Стояновите приятели. Още същата вечер героят тържествена вечеря в местното ресторантче, където почерпи всички и разказа подробно за приключенията си.
Дядо Стоян и до ден-днешен обича да разказва за своите премеждия на необитаемия остров. И колкото повече време минава, толкова по-дълги стават историите на дядо Стоян, така че вече никой не може да каже със сигурност кое е истина и кое – измислица.
Едно обаче е сигурно – че маймуната много обича своя господар и му се подчинява във всичко. Неведнъж жителите на градчето са я виждали да купува вестник вместо дядо Стоян, да мете и лъска лодката му, когато той си почива или да му носи кофата и стръвта, когато ходи за риба.
Веднъж в месеца дядо Стоян прекарва една вечер само с маймуната. Той се заключва в къщата си и не пуска никого. И никой не знае какво точно правят двамата, но до късно през нощта от къщичката на брега се носят песни.

“На бас залагам свойта блуза,
че обядвал съм с медуза.
На бас залагам си бастуна,
че танцувал съм с маймуна.”

- пее дядо Стоян. А след него някой дрезгаво приглася:

“Гуна, гуна.”


Публикувано от BlackCat на 13.05.2007 @ 20:20:47 



Сродни връзки

» Повече за
   Произведения за деца

» Материали от
   abonat

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

22.06.2021 год. / 11:16:53 часа

добави твой текст
"Дядо Стоян и маймуната" | Вход | 4 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Дядо Стоян и маймуната
от ole72 на 14.05.2007 @ 21:13:46
(Профил | Изпрати бележка)
!


[Без заглавие]
от abonat на 16.06.2007 @ 20:34:27
(Профил | Изпрати бележка)
:-))

]


Re: Дядо Стоян и маймуната
от hihwii на 25.06.2007 @ 17:46:39
(Профил | Изпрати бележка)
Браво abonat,ти знаеш кой съм вече успях да се регистрирам много хубава творба,очаквам продължение с нетърпение!!!Хаде 4ао
Целувки:от знайш кой


Re: Дядо Стоян и маймуната
от abonat на 26.06.2007 @ 19:26:54
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей, hihwii, товето мнение означава много за мен!
А продължение непременно ще има, ще го посветя на тебе :-)))

]


Re: Дядо Стоян и маймуната
от Stela на 25.06.2007 @ 19:52:26
(Профил | Изпрати бележка)
bravooo,mn e gotino!!!:)[ٿ]Super e!!!!


Re: Дядо Стоян и маймуната
от abonat на 26.06.2007 @ 19:30:38
(Профил | Изпрати бележка)
здравей, Стела, благодаря ти за хубавия коментар. Между другото, с тебе познаваме ли се?

]


Re: Дядо Стоян и маймуната
от hihwii на 25.12.2008 @ 18:48:51
(Профил | Изпрати бележка)
Бравооооооооооо!БИСССС!!!!Искаме още!!!!