автор: Nadya

Навлизам в мълчаливата фаза на луната и очаквам търпеливото й око да се изпълни. След това ще събера малко лунни камъчета за ориентир в тъмното.
По новолуние звездите стават необичайно големи. Ще си уловя падаща звезда, точно същата като тая, която ти подарих преди време и тя бавно изгасна в премълчаването. Ще я стопля с дъха си и в соленото на очите, тя ще придобие форма на облак. Облаците имат ли форма? При мен се форматират във въображението ми. На първо време имам необходимост от Ангел, който да ме пази от лошите помисли, наедрели от пълнолунието. Кой определя кое е лошо и добро? Някога беше мама, може би ми е внушила, така както на нея баба и така до…ябълката и червейчето на съмнението, което старателно си направи пътечка в душата ми. Потрепервам, не, не е от студ, а от мисълта за изгубените луни. Опитвам се да ги преброя на пръсти, на последния все още проблясва лунно камъче. Ти ми го подари в началото, когато лицето на неизвестното беше красива измислица. Трябва ли да се връщам в реалността, преди ранимото да ме изпълнило? Ще открия необходимите билки, но те цъфтят само по пълнолуние, а някой е заключил вратата и от лунната пътека са останали само следи. Опитвам се да сваля лунното камъче, а от вътре по кожата ми има надпис: “Тя е…”, нататък не се чете. Не искам да знам продължението. Дълга е мълчаливата фаза на луната, аз изчаквам на ъгъла. Трябва само да прекосиш улицата, седем крачки в ляво и свършва големия завой, а после следва правата на новолунието. Когато си тръгваш, не прибирай всички луни със себе си. Нуждая се от лунното камъче, въпреки съмнението, че някога ще бъда обичана.