Представете си едно огряно от слънцето цвете в зноен ден. Суша. Всичко изгаря, сякаш няма вода в целия свят.
Цветето е било красиво, като любоница, след любовна нощ. Сега е повяхнало и от красивия цвят е останало много малко. То иска дъжд, както любовницата копнее за ласки. Листата му гледат с надежда и крехкото стъбло трепери при всеки порив на вятъра, сякаш се моли за дъжд.
И тогава се чува гръм, проблясва светкавица. Слънцето вече не се усмихва - предстои му битка с облаците. Видяло тъгата на цветето - отстъпва. Дъжда идва и налива живот, там където той почти е изчезнал.
Цветето потреперва от щастие и жажда... усмихва се, като жена чула гласът на любимия мъж и се наслаждава на мига с протегнати молитвено листа към небето.
Живота потича в него отново...
Повярвало в Бога и молитвите, в запалените свещи и любовта цветето оживява! Спасено е!
То пак вярва в утрешния ден и мечтае за слънчеви мегове, като влюбена жена.