автор: Tiranozavar

Сцена „Холът”
Глава „Предисловие”
Завеса, аплодисменти
Прожектор
Дубъл втори
В помещението се чува радио. Той седи полугол на пода, тя пише нещо в тетрадката.
- Значи решаваме така. Аз звъня на Боян и му казвам за нашия проект. Междувременно ти пишеш едно писмо на „Глобул”, „Мтел” и „Вивател” и им искаш пари за звуците. Полифонични мелодии – вода, вятър, скандал, секс. Казваш за наградите си, казваш, че си поет, белетрист, че имаш завършени три семестъра куклено театрално майсторство, с този проект ще кандидатстваш за фестивалите на модерното изкуство във Венеция.
- Адски ме цепи глава, ама адски. Треперят ми ръцете, ский – показва си ръцете.
- Чакай сега да го довърша – тя не му обръща внимание, пали нова цигара – Опааа, кажи, че имаш магистърска степен по живопис. И че учиш кукли в класа на проф. Давидов.
- Карабоев.
Тя не му обръща внимание.
- И че имаш три първи награди за рисунка, две втори за графика, три за акварел и 16 изложби досега. Да не забравиш да си напишеш рождената дата. Нямаш 30 – гласът й преминава във фалцет.
- Карабоев е професорът – натъртва.
- Бе, все едно кой… Ти да не мислиш, че тия чукундури мобилките знаят кой кой е, ебати.
- Кво ми пука за тях и престани с това ебати, че ме цепи глава и не ми се прави на интересна.
- За кво ти пука на тебе? Въобще… - примирено.
- Ако не съм аз ще умреш от глад, за тва ми пука. Кесиш си по цял ден тука, зяпаш си муцуната в огледалото, пишеш разни полюции, публикуваш в разни графомански сайтове, пиеш като бездънна, не можеш да готвиш, аз хвърча като луд от работа вкъщи, участвам в конкурси. Само и само нашта кокона, не ме гледай така, че се нервирам, да има с кво да си хвали.
- Престани! – тя оставя химикалката и се изправя.
- Кво престани. Като те гледам с твоите кущрамби, разни недоклатени поетески и ми се драйфа и от теб и от тия курви-недоебки. Кво си мислите, че правите, ма Гинче.
- Ще те ударя, ако не престанеш!
- Питам те кво си мислиш, че правиш?! Излизаме, ходим с тебе по разни пиянски купони и с твоите курвета поетични и ти седиш до мен и ще се пръснеш, да ти еба майката, от гордост, че имаш такъв мъж. А вкъщи не вдигаш масата даже. Мързи те да дишаш, за тва ми пука. Ти едно име не можеш да запомниш, ма. Мърша.
- Педерас!
- Кво?
- Такова – каквото.
- ПедерасТ се казва, ма неграмотницо. И тая пише стихове. Гей и педераст е едно и също, увираш ли?
- В твое лице… най-вече.
- Какво? Я, повтори, ма. Пачавра.
- Капут!

Мълчание. Тя се навежда към земята, търси нещо. Кляка и дърпа покривката на масата. Той пали цигара и я гледа. Тя присяда на четири крака и лази. Той я гледа отвисоко с очевидно отвращение.

- Кво лазиш?
- Чакай малко…
- Тва не беше лошо, да ти кажа.
- Кое?
- Тоя шибан диалог.
- Става, да.
- Ще го пишеш ли?
- Чакай сега, бе, мистър изкуство, трай малко.
- Трай коньо за зелена трева, се казва, ма боклук.
- Парцал нещастен.
- Трай булке за хубост.
- Сигурен ли си, че не си падаш по мъже?
- Пикла.
- Мистър любовник, чакай ме на нашата лодка в реката, да ти пикая на изкуството, ако те чуят тия мастите, които те награждават, ще си издрайфат червата.
- Аре, па ся и ти.
- Аре, не аре, това е положението. Аааа, ето го – вдига се от земята и му показва пила за нокти – ПиснА ми да си късам чорапите с тия нокти.
- Котенцеее – той, гальовно.
- Кажи, тигърчеееее – тя, лигаво.
- Ела при бате.
- Да си играем на доктори.
- Имаш ебати и езика, можеш да докараш импотентност на рота рейнджъри, честно ти казвам.
- Карай го на чекии.
- Ела, котенце, ела при батко…
-Чакай сега – сяда отново зад тетрадката - с кво започнахме?
- Спри за малко, ела ми тука – опитва се да се пресегне през масата.
- Чакай, де – ядосано.
- Добре, кажи?
- Откъде започнахме?
- Откъде започнахме какво, бе съкровище?
- Биографията, не стига, че си тъп, а и си късопаметен.
- Мнезия, ма, от латински.
- Ще ти кажа аз на тебе едни вени, види, вици.
- ВиЧи, ма! Вичи!
- Да Винчи.
- Да Винчи е баба ти, та какво питаше?
- Значи, пишеш проектите и започваме да записваме. Слухтим, миличък, оглушаваме, спираме да говорим, даваме обет и записваме звуци.
- Гения Гинчето! – оживено.
- Като отец… как му беше името?
- Кой отец?
- Ох, тези, дето дават обет за мълчание.
- Това са будистите, ма ливааадо.
- Не, бе и православните го правят.
- Православните си го навират взаимно по дупките.
- Да беше станал монах, бе… - пише бързо нещо в тетрадката – Чакай сега и после пак. Сегаааа, правим така, взимаме от Киро касетофона, записваме, после монтираме, ще намерим къде. После снимаме. Или едновременно. А тия неща с диалога, ще ги плеснем под снимките като текст. Звук, картина и текст.
- Ще те изям.
- Чакай малко, те помолих, ох аман. Тва да си имаш генийче вкъщи…
- Зайченце.
- Вълчоооо…

Той се присяга над масата, слага коляно върху нея и стига блузата й. Тя не се дърпа, заобикаля масата и ляга в прегръдките му.
- Мляяяяс, на бате, курвичкеее…
- По-тихо, моля те – тя поставя ръката му върху бедрото си.
- А преди малко ще се спукаш да викаш – хапе й ухото…
- Преди малко си е…. ей, гальовнико.
- Курветино…

Следва продължение…