автор: rupani

Странно е например защо ветровете гонят облаците. Може би защото облаците ни пречат на движението? Отвратителни са. Кой ги е измислил, не знам, но който и да е, сигурно го е направил напук на нас – ветровете.
Знаете ли, колко е хубаво да препускаш в празно от облаци пространство? Да препускаш, да препускаш, докато сили не ти останат, дъх не ти остане!
Но това се случва рядко. Вятърът, както и човекът, не може да съществува без въздух, а където има въздух, рано или късно се появяват облаци. И като не можем да заобиколим тази напаст, ние си го изкарваме на нея.
Голяма борба пада с облаците. Целият ни живот е изпълнен с тази борба. Баба ми, ми е казвала, че тази битка с облаците е откакто съществуват ветровете.
Знаете ли колко е мек и пухкав един облак. Ти го буташ и блъскаш, а той само се смее и си променя формата. Движи се едвам-едвам или въобще не помръдва!
Тогава можеш пък да го стиснеш!
Много обичам да стискам облаци! Издигам се нависоко, нависоко, дотам, докъдето въздухът ми стига, после се спускам надолу, надолу, към тях, обгръщам ги отвсякъде, завъртам ги, а те са едни такива меки и пухкави, и... накрая се напикават.
Като ги стисна силно и ги изцеждам като гъба!
Вие пък се смеете отдолу и викате – “Слънце грее – дъжд вали”. Хубаво е нали?
Но това е само когато облаците са малко.
Когато се съберат много, облаците стават войнствени. Натежават, смръщват се и почват да търсят отмъщение. А това е глупаво - ние винаги побеждаваме!
Но те пък никога не се отказват...
Като малък ме беше страх от такива битки. Страх ме беше от гръмотевиците. Не можех да разбера по-големите си братовчеди, които с радост се гмуркаха под плътните редици на наежените облаци и бягаха лъкатушейки ниско по земята, мамейки облаците да ги целят с мълнии. Като пораснах, кой знае защо, започнах да изпитвам особена възбуда от тази игра.
Най-хубаво беше в началото. Ние, по-младите трябваше да служим за примамка, да дразним облаците и да ги предизвикваме, докато големите ветрове, много по-яки от нас, тикаха цялата им маса и се стараеха да изберат удобно място, където да се състои битката...
Облаците пълзяха, сгъчкани като сардели, по-войнствените пускаха по някоя мълния помежду си – да си дават кураж, а ние пълзяхме ниско по земята.
Криехме се под дървета, в дерета, из посевите; влизахме в хамбари, ако вратите им бяха отворени; минавахме под каруци, минавахме под коне; гонехме кокошки, влизахме в къщи с отворени прозорци и понякога чупехме стъклата им.
Когато ме видеха, жените хващаха полите си с две ръце и побягваха ситнешком; мъжете притисваха с една ръка шапките си към главите и хукваха след жените; носеха се ругатни; хвърчеше сено, хвърчаха керемиди, хвърчаха ламарини; дърветата се огъваха; децата се криеха при жените и надничаха иззад полите им, да не изпуснат нещо от предстоящата битка.
Най-отпред на облачната армия вървят бели като тебешир тежки облаци и аха - да слязат до земята. Мъчат се да изглеждат страшни, но ги е страх! Страх ги е, защото първи ще го отнесат!
В един момент големите ветрове ни дават сигнал и ние се дръпваме встрани. Като завеса.
Става тихо като в гробница. Десет секунди, двайсет секунди... минута...
Изтрещява първата гръмотевица! Големите ветрове са заградили облаците отвсякъде и облаците, видели, че няма накъде, започват да стрелят. Стрелят с мълнии, стрелят с тежки водни капки, стрелят с ледени топчета.
Ветровете смело се хвърлят към тях. Облаците се стремят да се стоварят върху им и да ги смачкат.
Силни са големите ветрове, не се плашат лесно от ледените топчета и от мълниите. Забиват се в облаците и ги разгонват в различни посоки. Изцеждат ги до капка и оцеляват само най-страхливите, които избягват надалече. Тях ги поемаме ние – по-малките...
Големи битки са това!
Е, какво остава на мястото на битката, не ми се приказва, обикновено вие, хората сте най-ощетени, но какво да се прави – спектакълът си струва цената.

Какъв е смисълът на тези битки, така и не ми е ясно. Не знам можем ли някога да унищожим облаците окончателно. Те все се появяват отнякъде. Доколкото знам има една планета, на която има само ветрове, но няма облаци, а има други, където облаците са завзели цялото небе. Дали нашата планета някога е била като първата и дали ще стане като втората, все ми е било чудно.
Но все ми се струва, че без облаците тук ще настане пълна скука. Все ми се струва, че преди да изчезнат облаците ще изчезнете и вие - хората, а това не ми харесва.
........
А да не ви описвам какво става, когато се сбият два вятъра, добре, че в моя район сме кротки, а иначе на някои места това, което вие наричате – торнадо, е често явление.
Ама ние по принцип не сме големи побойници. За нас нещата имат други измерения.
За нас това си е игра, ежедневие, етикет, природа... – абе, няма лошо след един такъв бой! Най-много някъде да завалят жаби...
Ама и вие с такъв кеф гледате всяко торнадо, чак съм ви се чудил, какво толкова му харесвате на хобота? Това, че е надалеч ли?
А знаете ли, че доста често от торнадо се ражда нов вятър?
Малко странна е любовната ни игра, всъщност...
....