автор: pc_indi

Когато тишината се препъне
в обесеният в гърлото ти крясък
и смисълът безсмислено потъне
в пространството като в подвижен пясък,
и епицентъра усетиш зад ребрата
на тахикардния сърдечен трус,
а слепите зеници се разтварят
в солени атоми с метален вкус
над разпиляната ти бяла същност,
над огледалните ти счупени проекции
и някак безтегловно наблюдаваш
печалната си собствена дисекция,
и ако има и една прашинка
останала неразградимо оцеляла,
надмогвайки последното умиране,
тогава се започваш отначало.
Събираш в себе си бездомен вятър,
завързваш го в сърцето си на възел,
започваш да си пренаписваш лятото,
по дъното си от едничка капка плъзваш,
сам себе си превръщаш в Моисей -
пред фараона на убитите надежди
душата си отдръпваш и през нея,
и през кръвта си бавно се превеждаш,
докато себе си успееш да намериш,
докато стигнеш своите земи,
където обещано да живееш,
където цял наново да се построиш.