автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

В залата е тихо и прохладно
Пригасват плахо свещи две, на масата, в двата края.
Отдават тленен пламък,непотърсен,на тъмата
Но напразно-
И тя отказва да го прибере.
В дъното, в най- изгубения край, седи Ромео
Наричаха го “На сърцето Краля”
В очите си ревниво бранеше копнеж
В ръцете- чашата с отрова- лекарство за забрава
И чакаше надежда.
От ляво му пригласяше, макар без глас
Един затворник на душата
В пъстри багри словото му бе облечено
Цветя, с които кичеше жената и именно това обрече го
На свят обет със Самотата
Името му бе Жуан.
От дясно господаря на сърцето седеше други цар един
Но синьото в кръвта не пречеше да е самин...в лудостта си
Разказваше с горчив език за своите терзания
На един смещник- на Йорик, а наоколо миришеше на гнило.
Гласът му беше призрачно далечен, щом извикаше в спомена Офелия
А малкото останала му радост, преписваше на верния Хорацио.
Този клетник беше Хамлет.
Отсреща му се пулеше отново благородник,
Отново луд.
Мнозина считаха го за негодник, прахосник, за безвкусен шут
Преследваше навремето ефирен блян, по- крехък и от шепот,
Изгубил разума си в мечти за храброст и любовен трепет.
Но в своята заблуда, в измисления свят,
Той бе по- истински от всички нас.
Често го зовяха рицар с изписано лице в печал.
В близост до притихващата свещ, спотайваше се плащ
Зад него и зад своя свян се криеше мусю дьо Баржарак
За жалост носът му го издаде...пак
Ако някой скочи, да удари с песница по масата на битието
И ревне,че с конци на правда е съшито житието
Да подъвчи по- добре бръшлян.
Защото няма справедливост в погубването на човек, извезан от сърдечен тътен.
До мраморна колона, не далеч, забулен в черното си расо
Блуждаеше един отец
Притихнал мрачно, блед прозрачно, разкъсван от сърцето и душата
Обрекъл бе и двете на небето и то дари го в ответ с отплата-
Куршум в главата
Предаде му го от сърце, кървящо с отхвърлената обич
Изцапаха се две ръце... и нежната невинност.
И за туй осъден бе Ередия.
Виж, ей там, до малкото прозорче
Облян в меланхолична, лунна бледност
Стоеше друг един субект.
За него, тежестта от ляво беше непозната
Познаваше отлично всяка тайна на жената
Владееше съня им, разхвърляше леглата
Влудяваше мъжете им с лекотата
С която обладаваше всяка “благоверна”
Но и той остана за любов низвергнат
Съдбата му оказа се сурова
На трубадура на страстта, на Казанова.
И ето, най- подире, до вратата
Пристигнал неотдавна странник, пристъпва плахо в тъмата
Макар и без великата осанка на своите сега другари
Познавам него по- добре от всички други земни твари.
Сега, навлизащ в тази зала,
На дверите надеждата оставя, като в Дантевия ад
Очите ми започват да изтиват
Сърцето ми, отчаяно се свива
С всяка крачка той вселява в мене мраз
Да, в залата, сред гаснештите свещи, това съм аз, това съм аз.