автор: jezabel_6

Отпуши се, потече, но думите са толкова много, че се тълпят и допълват, накъсват, пресичат и в крайна сметка остават само срички - за-пре-по-ве! Това не ме прави по-малко щастлива!

Влязох объркана, притеснена, понесла своите проблеми и тревожности. Обърнала гръб на себе си и впила поглед в другите, както правим често всички днес. Седнах на мястото си, около мен бе пълно с деца, малко подразнена и малко щастлива. Все пак не всички бяхме затворили очи пред истината, която ни удря в лицето - истината за самите нас. А другата истина бе, че рядко идвах тук. Много други никога нямаше да дойдат и толкова по-жалко.
И така театърът започна, а аз приютила изконния страх от различието се питах дали ще разбера скритото, дали ще подредя пъзела. Страх ме беше от насмешката на другите, да си го кажем честно, да бъда глупава. А ако бях нямаше ли да е по-лесно? Колко тънка е всъщност границата между познанието и лудостта...
Е, май разбрах театъра, че даже си поплаках, но друго не можах да разбера. Как света ме бе впримчил, защо и кога, и защо сега се надсмивам над другите, които не го разбраха?