автор: kukuman

Вълните пръщяха, разбушували се от априлското слънце. Бях излязъл да се разходя по плажа. Бе красив слънчев ден. Пясъка нежно галеше краката ми. Любувах се на гледката, когато в далечината нещо ме смути. Скалите.
Бяха много красиви. Често там седяха влюбени двойки, наистина красиво място. Далеч от брега, наоколо вода, сякаш си на сал. Но този път, там не седяха влюбени. Поне на пръв поглед. Морето се радваше на хората по плажа. Вълните, развълнувани закачаха брега, но около скалите беше спокойно. За първи път видях това, там, попринцип вълните не спираха да плискат. Този път бе спокойно. Този “феномен” още повече привлече вниманието ми към тях. Вървях бавно. Не исках да бия на очи, въпреки че устремено се вглеждах в персоните на скалите.
Бяха двама. Определено бяха двама. Седнали един в друг. Не, по точно единият седеше, а главата на другия беше в скута му. Да бяха две момчета, безспорно. Смелост?! Наистина не вярвах. Беше ми интересно. Седнах на пясъка. Наслаждавах се на аромата на слънцето, но и тайничко поглеждах към тях. Не можех да повярвам. Бил съм къде ли не по света и не го бях видял. Сега тук в родината ми, две момчета седяха, прегърнали се, обичащи се. Да, загледах се в лицето на единия. Беше истински влюбен. Личеше, лежейки в скута на другия, попиваше думите му, като мед от гърне. А очите му бяха толкова... толкова дълбоки. Някакси ме обзеха тръпки. Не вярвах в еднополовата любов, но ето че я има. Опитах се да мисля за нещо друго. Гледах, как децата безгрижно тичат и събират миди. На каквото и да се опитвах да спра вниманието си, едното око винаги бягаше към тях. Та те бяха момчета, при това две, седящи на плажа. На моя плаж, на града, в който съм израстнал и не бях виждал нещо подобно, дори и пред тематичните заведения. Не се отвращавах. Просто им се възхищавах за смелостта. Бях се замислил, ами ако аз самия бях гей?! Точно тогава окото ми спря да блуждае, повикано от съседа си.
Видях лицето на другото момче. Беше около пет-шест години по-голямо от това в скута му. Погледът му не беше същият, като долния. Мислите му скитаха някъде отвъд морето. Виждах как беше с човека до себе си, но не и духовно. Виждах тъгата в лицето му, нима не беше щастлив? Не зная какво е било щастие за него и не мога да кажа. Усетих как по-младият умираше. Беше красива и в същото време тъжна гледка. Напънах се да чуя за какво говорят. Беше ми наистина интересно, сякаш гледам сапунен сериал. Не говореха на български. Беше френски, или италиански май. Не мога да определя. Аз само с моя английски... Казах си „Уви”. И се разочаровах, че няма да мога да гледам интересния сериал. Наистина би било много интересно, някой да направи сапунен сериал с гейове и лезбийки. Но на дали би бил толкова интересен, като този пред очите ми. Бях отворен към новите неща. И винаги съм се питал какво изпитват един към друг. Дали е това, което изпитва мъжа към жената, или жената към мъжа. Беше ли толкова силно. Беше ли толкова истинско, свободно и...
Тези две момчета ме накараха да се замисля по много въпроси. И мислите ми пак се върнаха там, от където тръгнаха, искам да знам за какво говорят. Някой извика в далечината. По навик се обърнах. Не видях никой. Обърнах се пак към момчетата, същевременно наслаждавайки се на слънцето и морето. Изражението на по-младото се бе сменило за части от секундата. Докато се обърна и сякаш там седеше друг човек. Разтърках очи и се огледах наоколо, да не би да са станали и това да са други двама. Те бяха. Явно младичкият бе доловил вълните на мислите на партниора си. Тогава чух гласа му. Да, чух го. Не със ушите си, а в главата си. Беше разбрал какво всъщност става. Съвсем ясно долавях мислите и стенанията му. Какво ми става?! Помислих си, че си втълпявам. Не, той бе разбал, че това е краят. Най-красивият момент от връзката им и едновременно най-пагобният. Не бе възможно. Усетих горчивина в себе си, какво ли е чувствал той?!
Момчето мислеше на чист български. Пак взех да си въобразявам май. Докато се мъчех да разбера и видях, че са станали. Приближаваха се, а той гледаше в мен. Чувствах се виновен. Извърнах очи и се загледах в пясъка под себе си. Започнах да чертая форми. Бяха минали часове, сякаш, когато погледнах нагоре и ги видях до себе си. Бяха толкова близо, че сънародникът ми се блъсна в мен. „Извинете много. Съжалявам” се измъкна от неговата уста. Не отвърнах, а се усмихнах. Да, това вече беше български, без никакъв акцент. Погледнах го пак, бе обърнал глава и още гледаше в мен. Усмихваше ми се, а аз чувах как се извинява в мислите си. Отдалечаваха се все повече и повече, но продължавах да чувам мислите му. Проклинаше живота си. Но защо? Може би не разбирах какво ми говори, въпреки и на български. Може би, моят мозък, не бе настроен на вълните на неговия.
Прибрах се вкъщи. Мислите му вече не бяха в главата ми. Отидох измих се и си затоплих чаша мляко. Бях седнал пред телевизора и чаках да дойде време за сън. В чакането си бях задремал. Но се събудих от нечий рев. Стреснах се силно. Рева се чуваше ясно. Погледнах през терасата. Не, нямаше никой, погледнах нагоре и напънах слух – не идваше и от съседите. Тогава чух и риданията. Момчето от плажа?! Тамън бяха излязли от главата ми, сега пак.
Всяка вечер, когато си лягах, чувах плача му. Чувах зова му за любов. Бяха се разделили по най-бруталния начин – в най-красивия миг от връзката си. Ужас. Мислиш си, че нещата се нареждат, а те приключват. Но неговите мисли не ми пречеха. Караха ме да се замисля за нещата от живота. И как трябва да пестим любовта си, или пък да я раздаваме с пълни шепи. Не потърсих лекарска помощ, а може би трябваше? Не мисля, че бях луд. Защото към средата на лятото спрях да чувам мислите му. Та аз дори не знаех кой е, от къде е и... на дали ще го видя втори път. И въпреки всичко, мислите му ми липсваха. Спрях да го чувам, спрях и да мисля. Вечер, тихо се молех за него, и пак да зпаочне да ми дава теми на размисъл, исках и той да ме чува, но уви. Вече свиквах и с това. Даже почти го бях забравил, когато, в една студена февруарска нощ, чух как някой се кори. Скиташе наляво и надясно и се питаше, защо пак го е позволил. Беше той, моят приятел Моряка. Така го бях нарекъл заради морето. Заради сала от скали, на който го бях видял. Някой се бе намесил пак в живота му. Разбрах, бил подредил всичко в живота си. Няма повече любов, няма влюбвания, няма емоция. Нямаше го и него, може би затова и не го бях чувал. Да, но този път, като го чувах беше различен. Имаше любов дори и когато се мразеше, когато се обвиняваше, когато мислеше за него. Този път българин. Е, беше доста идеализиран в мислите му, но разбрах, че е това, което търси. Колко пъти го бях чувал само, и то не от него. „Мъжа на живота ми – жената на живота ми” – не вярвах и в това. Но пък неговите мисли бяха толкова убедителни, че дори ме накараха да се оглеждам за жената на живота си. Но пак имаше мъка. Пак нещо не бе наред. Защо мислеше и за жена? Аха, в живота на неговия човек имало и жена. Ама, че заплетено. Вече не бях сигурен, че искам да чувам всичко това. И за моя изненада той реагира, като истински влюбен човек. Позволи му. Позволи му да прави, каквото и да било, но само да знае, че са заедно. Само да знае, че го има, да знае, че винаги ще може да сподели мъките, неволите, болките и радостите, успехите, щастието си, с него. Смелчага!!! Това си бе чисто самоубийство, но и най-чистата проява на любов, която бях срещал до сега. Сега съм с него и се моля нещата да се получат. Търся и своята любов, и знам, че е някъде там. Потърси и ти своята. Тя те чака.
Странно нали?! Едно момче, момче, което харесва момчета, ме накара да вярвам в любовта. И то в тази, която я има само в книгите и филмите. Тази, която само „слепите” виждат. И ние можем да я видим, просто трябва да отворим очи.