автор: oarfly

Струва ми се, че това беше най-важното събитие в живота ми. Всичко, което бях преживял преди това бледнееше пред него, даже и по време на предишния ми живот като успял, или поне сравнително, собственик на малка фирма за внос на немски ципове и прежди.
Струва ми се, че това беше най-важното събитие в живота ми. Всичко, което бях преживял преди това бледнееше пред него, даже и по време на предишния ми живот като успял, или поне сравнително, собственик на малка фирма за внос на немски ципове и прежди.
От този живот не беше останало много. Ако преди носех евтино сако с риза и вратовръзка, сега носех парцалива риза, взета на вересия от близката кофа. Ако преди излъсквах старателно всеки ден преди работа обувките си, сега въобще не следях дали обувките ми случайно не са се разпаднали или не. Ако преди сресвах грижовно оредялата си коса, сега просто я бях покрил с втвърдена от мръсотия вълнена шапка, която едва ли някой би могъл да смъкне от главата ми без специални инструменти. Не се намираха и желаещи да пробват. Едва ли много хора са изпитвали нуждата да свалят шапката на миризливия клошар, изпречил се на пътя им. Повечето биха се извърнали снизходително и биха избрали друга улица, по която да минат.
Да, и аз бях такъв човек едно време. Гледах на клошарите с отвращение, без да имам никаква представа за техния истински живот. Преди за мен клошарите бяха просто купчина миризливи парцали, които замърсяваха градския пейзаж, а сега, след като станах един от тях, разкривах неподозирани измерения в клошарството. Те бяха като общност в общността, цивилизация в цивилизацията. Имаха своя култура, различна от градската, имаха свой диалект, имаха дори и свои ритуали и легенди.
Всъщност ми предстоеше да стана свидетел именно на един от тези ритуали. Беше едно от най-важните клошарски тайнства и спътниците ми разговаряха развълнувано за него.
Отляво до мен вървеше Коста, бивш Светомир Костадинов, учител, загубил работата си покрай Прехода. Той беше естествен оратор, който не се срамуваше да покаже интелигентността си. Говореше с еднакъв плам за Свръхчовека на Ницше и за плъха, който го нападнал в кофата вчера. До него вървеше Мръчката. Никой не знаеше нито истинското му име, нито какво всъщност означава Мръчка, но той се представяше така пред останалите и никой не виждаше смисъл в това да го пита.
– Нямам търпение – повтаряше Мръчката – нямам си представа какво толкова ще направят, ама нямам търпение!
– Трябва да си призная, – размишляваше Коста – и на мен ми е любопитно какво ще стане. Цялата тази работа изглежда опровергава доста голяма част от това, което науката приема за даденост. Гърбав, ти какво мислиш? Нали си чувал легендите?
Кимнах. Разбира се, че бях. Легендите минаваха от клошар на клошар, и бяха едно от първите неща, които новопостъпилите клошари научаваха. Както известните религии си имаха апостоли, шамани и гурута, така и в клошарството присъстваха Низшите, които бяха освободили съзнанието си от всичко, което ги задържаше към обикновения градски живот. По този начин, както твърдяха слуховете, те придобиваха невиждани умения – например да ходят, където поискат, дори и по средата на тълпа, без никой да ги забележи или да накарат някой минувач да пусне закуската си на земята само с едно движение на ръката.
За разлика от останалите религии обаче, уменията на Низшите бяха факт. Аз лично ги бях видял. Веднъж се бях излегнал на една пейка на един от градските булеварди и гледах минувачите, забързани в своето всекидневие. По едно време иззад мен изникна един клошар, който искаше да пресече. Тълпите и колите бяха твърде много и реших, че новодошлият ще изчака до по-малко натоварен час, но това, което той всъщност направи, ме изуми. Той се изправи напълно, затвори очи и разпери ръце, и прошепна кратко изречение с прегракналия си глас. Тълпата пред него се разцепи на две. Хората почти несъзнателно почнаха да минават зад него, да се връщат оттам, откъдето са дошли, или просто да седят на едно място объркано. Колите също спряха и му направиха точно толкова място, колкото да мине. Клошарят тогава се обърна към мен, отправи ми беззъба усмивка и продължи през пролуката. След като той мина, движението се възобнови, все едно нищо не се беше случило.
Това стана преди седем години. А сега, след като се бях изкачил, или по-скоро смъкнал, по йерархичната стълба на клошарството, бях повикан заедно с Коста и Мръчката от Низшия съвет. Това би могло да означава само едно: Съвета ни беше определил като достойни за посвещаване в Низост. Бяхме постигнали определено ниво на самоосъзнаване и затова щяха да ни разкрият най-величествените тайни на клошарството. Щяхме да станем като богове сред хора, които ни мислеха за отрепки.
Най-после малката ни групичка стигна до склада, където се помещаваше Съвета. На вратата ни посрещна клошар на неопределима възраст с бутилка евтино вино в ръка. Това само по себе си не беше нищо особено, но имаше нещо странно познато в начина, по който клошаря ни препречи пътя с бутилката. Напомни ми на средновековните стражи, които спираха минаващите със своите алебарди.
Пазачът огледа облеклото ни внимателно и отмести бутилката.
– Влез първо ти – каза ми той, посочвайки към вътрешността на склада с гърлото на бутилката.
Влязох, опитвайки се да свикна с обстановката. Въпреки че през последните години очите ми бяха привикнали към тъмнина, а обонянието ми вече почти не работеше, не можах да видя почти нищо и очите ми се насълзиха от силната миризма.
– Ела насам – чух да казва дрезгав глас от другия край на помещението.
Последвах го с протегнати напред ръце, като внимавах да не се блъсна в нещо.
– Спри – каза друг глас и аз го послушах.
Пред себе си вече различавах три фигури, обвити с парцали и с качулки на главите.
– Вземи – каза ми третата фигура, набутвайки в ръцете ми нещо – Сложи си го.
За момент се зачудих какво да правя с щипката за пране, която ми бяха връчили, след което, с известна доза благодарност, си я защипах на носа. Третата фигура кимна утвърдително.
– Пий – обади се отново първият, който се беше обадил, и ми подаде една бутилка.
– Пий – повтори вторият, и аз отпих.
Първата ми мисъл беше, че щипката е паднала от носа ми и затова усещах толкова силно вкуса на течността. Беше парлива, и едновременно горчива и кисела. Не усещах езика си, а само експлозията от вкусове, която беше минала през устата ми и вече се стичаше надолу по гърлото ми. За момент изгубих напълно чувство за ориентация и залитнах. С едната ръка успях да се закрепя за стената, а с другата се пробвах да наместя щипката, която се оказа, че все още беше закрепена за носа ми. Непохватният ми опит да напипам щипката я събори и вкусът на питието ме блъсна с двойна сила, а самата миризма на питието ме повали на земята.
В този момент единият от тримата Низши ме поля с течност от някакъв буркан, чиято миризма беше още по-силна и изгубих съзнание.
Събудих се. Още като отворих очи, единият Низш ми помогна да се изправя на краката си, и ме задържа за едното рамо, за да не падна. Низшите бяха смъкнали качулките си, и този, който ме държеше, ме стисна за ръката и добави с усмивка:
– Добре дошъл, братко.
А аз не усещах нищо друго освен всепоглъщащата смрад. С всяко движение което правех, с всеки дъх, който издишвах, разпространявах още от задушаващата миризма.
Нищо чудно, че онзи Низш беше успял да раздели тълпата само с едно отваряне на устата си.