Взриви се вечерта и се разпръсна
в люляково дъхаво докосване.
Напролетени са очите, мислите
и все по-цветни стават нощите.
Приведени тъй ниско над земята,
с разперени ръце и с цвят поръсени,
танцуват сякаш храстите сиртаки,
в припевите на пръстта заслушани.
Протягат цветни длани към небето
разцъфналите стройни кестени –
зелените танцьори на фламенко,
заплели в клоните си птичи песни.
Черги разноцветни, незабравчени,
хоро извиват кръшно по поляните,
„дръж се, земьо” се провиква вятърът,
разнесъл музика на звънки чанове.
Танцува ми се. Ще поканя Слънцето,
специален гост на личната ми пролет,
съвсем лудешки да се натанцуваме.
Аз – на земята, то – в небето горе.