автор: Trabant

Защо отново те поглеждам, щом ти изгони ме със пръст?
Защо отново те поглеждам, щом за тебе имам само мъст?
Нима това което стори бе просто временна шега?
И всичко туй що аз почувствах за тебе бе игра?

О силна е тъгата. Силна бе преди, но днес!?
По силна е и болката изпята под нечий чужд навес.
Скала да бях бих те предпазил от моята съдба.
Уви ние с тебе хора сме и нещо ни събра.

От себе си източих капка кръв,
която дадох ти със нежност.
Изпи я ти със жажда и със хъс,
защото тя за теб бе просто течност.

Моментно сладострастие прикрива твойто бягство.
Но осъзнавам - това е просто тестът ти за браство.
Не знам защо отново те поглеждам, щом вече те намразих.
Не знам защо отново дишам те, щом погнусата ме лази.

Аз виждах в теб душата чиста на светица!
Аз вярвах че ти - на целомъдрието жрица,
си въплъщение на съвършенното добро и красота.
Уви, надеждите не бяха припокрити, от теб - прекрасната жена.

Дали ще издържа на този твой затвор, или пък - не?
Ще изкова окови и решетки зад които сам себе си да сложа.
Умирам всеки път щом във влагата на твоите очи се потопя,
умирам щом до теб успея да приключа с броенето на дните.

Но не намерих в хляба си пила от теб добре укрита,
и нямаше щадувана цигара подарена със кибрита.
Единствената твоя светлина показваше те все така,
в копринени завивки и с цветя - от главата до петите си покрита.

Аз мразех всеки ден да виждам по снега следите,
да викам и да блъскам по стените.
С пестници сам вериги да кова заради теб и за теб
в дълбините на своя затвор да мечтая за бъднините.

Но ти винаги свежа и дива през мен минаваше нетипично.
Живеех в затвора на двора под нечий навес.
И не твоя, а чужда бе нежната роля
на кръвопиец и нежен душевен крадец.

Започнах да вярвам на себе си някак критично
че смисълът беше на моята мисъл ловец,
а римата писана с молив по листче бе дивеча
- черната бисерна перла - вечно търсена от някой гмурец.

Така все за теб мисля. Все за теб страдам.
Все това което виждам се опитвам да отлагам.
Гледам в огледално кълбо за награда
но единственото което получавам е закъсняла наслада.

Вече е вечер, или просто покровът ми е дебел...
Може и в урна да съм от времето и от теб изпепелен
Единствено то и пътя далечен,
Единствено опита ще ме направят умел.

Към гроба няколко крачки във час уречен,
да направя поклон, реверанс и да чуят те всички
една моя последна пролетна песен
Един реквием за влюбен затворник на любовната есен.