автор: igeo

Първият есемес беше към седем и нещо сутринта. Бяхме в кръчмата „Усмивката на изкормената риба”, двама с Ям Мръвката. Поркахме и гледахме вяло някои от сериите на „Ну погоди”, осенени от възвишена апатия към всичко.
Цяла вечер си вдигахме наздраве с Ям и с една разголена кака от стената срещу мен. Имаше ги по цялото кръчме – снимки на каки с кларинети, саксофони, и една дори с контрабас. Моята беше напъхала черен кларинет в ягодовоначервената си уста. Червено и черно –нали разбирате? Имаше и други подробности, но за нашите притъпени сетива те бяха безинтересни. Съобщението гласеше: „Това ви заповядвам – да се любите един друг (Йоан:15:17)”. Показах го на Ям, но той откърти едно вяло – „ми ний тва прайм” и се уригна за по-убедително. Отначало не се усетих за какво става дума, може би поради възвишената апатия, но бързо „вдянах”, защото съм чел малко от едното от Евангелията, ама не помня от кой – от Матейката ли, или от Ванката, така де - Йоан. Загасих си цигарата, наполовина недопушена, и си дадох сметка, че, да му се не види, вече съм на 37 години, а така и още не съм ходил в Малко Търново, но пък имам хемороиди. Хвърлих последен поглед към моята кака с кларинета и тръгнах към изхода с тревожната походка на индианец получил послание от „големият бял баща”, че не си е плащал „данък бизони” от 6 месеца. Казах „бай” на Ям и се разбрахме да се чуем привечер, като започнат пак да ни светят очите и да ни текат лигите за живота.
Прибрах се в къщи, но жена ми я нямаше. Или беше отишла на работа, макар че не бях сигурен дали работи в момента, или беше другаде някъде. Веднага помирисах възглавницата и забравих кой съм. Добре, ама по някое време, което се оказа, че е всъщност едва пладне, пак взе да ми пищи джуджявката като за нов есемес. Изпсувах наднормено и взех да чета с едно око, кой толкова се е сетил за мен. „Защо спите? Станете и се молете, за да не паднете в изкушение (Лука:22:46).” Легнах по гръб полуразсънен. Мама му стара, какъв ден сме днес? Да не е Спиридоновден. Или Петровден? Да не падаме в изкушение? Звъннах веднага на Ям, да го зарадвам, че довечера може би сме на имен ден, но той спомена други светии, като ги призоваваше към непристойни деяния спрямо мен. Учудих се, между другото, че знае толкова много светии. С Ям сме съученици още от първия срок на втори клас, но иначе не е лошо момче. Той всъщност се казва Янко, и ние за по-кратко му викахме Ян. Това постепенно премина в Ям Мръвката, което, ако питате мен, звучи доста канибалско за вегетарианец, какъвто беше той...
Вечерта отидохме у Спиро Турчина, който открай време твърдеше, че бил наполовина грък и наполовина гей, но иначе носеше на пиене като за цял. Цял какво, сигурно ще попитате? Не, няма да ви се хвана на бъзика, щото ако ме занимавате с глупости, ще забравя тънката нишка, която води към края на този разказ и ще се озова в друг... У Спиро постоянно идваха и си отиваха разни лигли и лигльовци, които се правеха на главозамайващи, Така че винаги беше населено. Ние с Ям, обикновено си ракийствахме главозамайващо и не им обръщахме внимание.
Седнахме до някаква яка библиотека, пълна с тлъсти книги, с разни нечовешки заглавия. И точно когато разказвах на Ям за една свръхобикновена сервитьорка от една пражка бирария, която обаче носеше по 20 халби наведнъж, идилията ни беше нарушена от трети сърцераздирателен есемес. Мръвката изръмжа, че това вече трябва да е лично от Исус и се засмя библейски. Почти позна, само че текста не беше библейски, а нещо от рода: „Абонирайте се за нашите SMS-евангелия”. И отдолу - www. jesus.com. Казах на Ям: „Гледай, гледай, наистина Исус ми пращал съобщенията”. При което, Мръвката ме погледна със страшен зеленчуков поглед, и не разбрах кога моят мобилен телефон прелетя пространството до другия край на стаята и се кротна зад някаква саксия. Бях предразположен към човеколюбие и благост, но мразех тези моменти, когато Ям се правеше на префърцунен идиот. Хванах го за реверите и го раздрусах. Всички наоколо ни загледаха със стаен дъх сякаш висяхме на трапец, високо нейде под цирков купол. Нищо не се случи, само дето катурнахме една чаша с ракия и си разменихме някои тъпи остроумности на висок глас. Не бях много набожен – честно казано съм участвал в три ваденета на кръста на Йордановден и два пъти съм косил тревата в двора на черквата на татковото село. Веднъж, на задната седалка на един автобус намерих брошура с четирите евангелия, на гърба на която пишеше с химикал: „Деси, обичам те” и някакъв телефон, и аз попрелистих малко от нея. Може би воден по-скоро от онзи прамъжки трепет, че някоя миловидна и биготна девойка е държала същото книжле и е чела може би същите страници, които прелиствах. Признавам си, тогава се мъчех да доловя аромата на пръстите й по страниците повече, отколкото аромата на словото. Но сега ме доядя, защо Ям се държеше така, някак, антиглобалистично.
Както и да е, бързо изпитахме удоволствието от помирението с него и си чукнахме чашите за „наздраве”. Дали от възрастта, или от изпитото, но минахме на философски теми, без да си даваме сметка, че изглеждаме като две бутилки. Да, имах чувството че сме без лица, профили, анфаси, нищо. Две говорещи, омекнали, почти протекли бутилки. Първата бутилка (аз) казва, че Господ е вездесъщ и не търпи празни пространства и неизползвани технологии, а втората (Ям) репликира, че и технологиите не търпели зейнали празни пространства (и зейва в празното пространство на стаята). И двете бутилки после стигат до извода, че Исус е бил обикновен човек и като такъв е ял, пил, пикал, и е правил много работи, които прави обикновения човек. Та ако той бил живял в днешно време, то със сигурност би използвал мобилен телефон, би се възползвал от намаленията на оператора си, и би пращал есемеси на учениците си - „Довечера, 19 ч, бдение в Гетсиманската градина. Исус.”
На сутринта вече не сме били бутилки, а две фъфлещи кукли. Куклата Ям последно се опитвала да артикулира, че трябвало да се построят „фаст чърч” – „бързи църкви”. Ама от устата му излизало нещо като „фастъче”, на което аз съм се смеел с несигурен и оклюмал смях. Та тези „фаст чърч” щели да бъдат за летящите с бързи коли, хранещите се с „бързи закуски” забързани делови хора(той казал "тъпанари"), където щели в движение да теглят по една „бърза молитва”, прочетена от екрана над олтара или от мобилния телефон. Разбира се, това всичкото ни го разказа на другия ден Спиро Турчина, щото нас ни беше полазила амнезията. След това сме заспали един до друг, а Спиро изгасил лампите и казал „алилуя” на вечерта.
Когато си тръгвахме в нас имаше загнездена някаква въпросителна тишина. Ей така си вървяхме и мълчахме. Бяхме тихи двамата с Ям, като спомен на глухонеми. Или като есемес. От Исус.