автор: Gorqsht_snqg

Ще спреш да ми носиш цветя и усмивки,
хълката на пръста ти ще е задължение.
Със любовта ми като с навик ще свикнеш.
Твърде често ще ме любиш от съжаление.

Мислите ти в чужди зеници ще скърцат,
ще бълнуваш нежно не моето име.
Скръбта и кафето си не с мен ще бъркаш.
Смехът ти не моите устни ще имат.

Ще стегнеш набързо времето свършено.
Ще си вземеш ризата и ласките обратно.
Ще ме излъжеш мило,че ще се върнеш
И ще хлопнеш душата ми до плач непохватно.

Безкрайно дълго ще се мъча да те забравя
Докато ме обеси обичта ми-сираче…
Една утеха само ще имам оставена –
Че децата ни неродени ще ме оплачат.