автор: hekata_5

Насред смраченото вечерно небе, далеч, далеч на запад проблесна светлината на далечна звезда. Небосводът бе покрит със сърдити облаци, скриващи лика на Луната. Дърветата тревожно вееха клоните си и шепнеха страшни приказки за прекършени клони и паднали птичи гнезда.
Въздухът бе тежък и по вятъра се понесеше тежката миризма на прах. Идваше буря и градът бе притихнал, чакащ надменно небесния гняв да отмине.
Тротоарите бяха пусти. Колите фучаха по платната на улиците – всички бързаха да се приберат по домовете си. Гневът на облаците се изля като пороен дъжд и хиляди, студени и едри капки вода заудряха ламарините и бетонът на града. По стените на блоковете потекоха водопади от мръсна вода, по стъклата на прозореца тичаха вади киселинен дъжд. Изродени сенки на соц сгради-мечта проблясваха за миг, осветени от залповете на светкавиците и безчувствени потреперваха, щом гръмотевиците ги блъсваха.
Безчувствен пейзаж, пълен с асфалт, бетон и отчуждение. Това бе градът ми. Бетонна пустиня-затвор, която изтръгваше всяко мое дихание като с кинжал. Всяка минута тук бе като век. Стоях до студеното стъкло и дъха ми замъгляваше прозрачната му повърхност. Гледах с празен поглед, как нищо, създадено от хората не се движи под напора на стихията навън. Бетонените кули стърчаха горди с превъзходството си, а малкото дървета между техните туловища се покланяха пред животодайния вятър.
Не мислех за нищо определено – просто гледах мокрите улици, летящите найлонови пликчета, клатещите се кабели, висящи между блоковете. Всичката тази сивота така крещящо се удряше в малкото трева, заключена на своя зелен остров в капан – оградена отвсякъде с бордюри и тротоари.
Всяко стръкче трева следваше волята на вятъра, покорно и в хармония в него го следваше в танца му между дърветата. Той свистеше отчаян между извивките на „модерната жилищна инфраструктура” и викаше зловещо в комините и шахтите. Тичаше заедно с разпилените пликове и вестници, завърташе падналите листа и ги отнасяше някъде, където погледа и не можа да ги проследи.
Чудесата на лятото започнаха да се проявяват едно след друго. Светкавиците донесоха своя аромат – на издигащ се от самата земя озон, вятърът бе отвял мръсотията и праха далеч, по земята се появиха локви, които като жадни за гледки очи, отразяваха всичко, което небето правеше. Там се появиха пролуки в плътната стена на облаците и последните слънчеви лъчи се прокраднаха, целунаха дърветата и изчезнаха зад хоризонта. Сега на ред бе Луната – тя засмяна се носеше сред архипелага си от облаци и озаряваше всичко с меката си и хладна светлина. Вятърът отдавна бе избягал зад планините и сега въздухът бе нежно спокоен и хладен. Единствено сградите-мечта не се бяха променили – бяха си все така мръсни, тъмни, студени и с хиляди слепи, светещи очи.
Странно нещо е човекът – макар и дете на Майката Земя, той все се опитва да я подчини, да я опитоми и пречупи. Колко по-лесно щеше да е, ако вместо това, просто се остави на нейния зов и не следва елементарното й правило – живей в хармония с околния свят. Мина бе трудно да загърбим този свят на бетон, асфалт и метал и да не прегърнем свят на топло дърво и камък? Мина прогресът ни е отнел същността ни?
Седях до отворения прозорец и хладния въздух ме галеше по страните. Облаците се трупаха на запад, а далеч, далеч на изток грееха звездите. Всичко в природата свършва...
Как ще свършим ние?
Погребани под бетон и асфалт, или... покрити с цветя и свежа не забравяща нищо трева? Заринати под отломки от метал и пластмаса, или под студените прегръдки на вечните камъни?


Изображението е публикувано на ТУК
Автор: Пенчо Маркишки