автор: BlackCat

С онова настръхнало очакване те чакам,
което няма име. Има само нокти.
Самò не знае то дали ще го нахранят.
До прага ляга, но отвън - като бездомно.

Да дойдеш, да усмихнеш пъргавата му опашка,
по косъма да го погалиш, пък макар и с поглед.
Да кажеш нещичко за времето,
                             да премълчиш за нещо важно,
преди да го притиснеш до сърцето си. И да го стоплиш.

Или да креснеш. Да прогониш мърлявата му душица,
свита на юмруче и с прибрани нокти.
То да издраска себе си (та кой ли го е викал?!)
И даже затова, че съществува, е виновно.

Да го оставя вън, когато се затръшна,
да му подхвърля зрънце болка като милостиня.
И да си кажа: Щедра е съдбата, щом се връща -
от него да се уча на любов. И да ме има.