автор: ToZero

Бабата беше най-обикновена. С много бръчки и немощно тяло.
Балконът на който тя седеше, също бе най-обикновен. Обикновен беше и панелния блок, на който беше балкона – с олющена фасада и с прострени дрехи.

Необикновена бе усмивката на бабата. И нейното немощно махане с ръка, с което поздравяваше всички. И това, че тя винаги бе там, на балкона.
Сутрин, тръгвайки на работа, поглеждах тайно към съседния блок и там виждах бабата. Усмихваше се и ми махаше и някакви радостни вълни ме изпълваха. Всички тревоги се стопяваха и аз бях щастлив през целия ден.
Често се питах нима е възможно тази старица да е по цял ден на балкона. Какво правеше тя там и как издържаше? Коя бе тя всъщност? Как бе възможно тази смачкана от годините старица с набраздено от бръчките лице, само с присъствието си да ми вдъхне увереност и радост?

Веднъж се сетих нещо много важно. Нещо което винаги съм знаел, но винаги съм го отричал, защото съм се боял от него. Това бе, че човешкото тяло има своя памет, различна от тази на мозъка. Мислейки си за бабата, разбрах, че както мозъкът функционира с гънките си, така паметта и опитността на тялото действат чрез бръчките. Затова бабата можеше да ми въздейства така дори само с присъствието си.
Едва ли тя се замисляше върху това, но тялото й го знаеше, защото то имаше опитността още от времето на Адам и Ева.

Адам и Ева в райската градина.
Те са радостни и щастливи. За тях се грижи огромна армия от ангели, които им показват какво да правят. Те имат всичко – божествената храна, прекрасната райска шир, вечен живот. Само едно нещо трябвало да помнят – да не ядат плодовете на Дървото на познанието, макар че не им се е налагало да го помнят, защото около него винаги имало ангели, които им напомняли това.
Веднъж обаче змията, която била на пост пред дървото, решила да се пошегува с тях. Вместо да им забрани, тя ги подтикнала да изядат плодовете от Дървото.
В този момент в главите на Адам и Ева се породила първата мисъл – та те досега не са имали мозък. Чак сега се образувал мозък – една топка с тънка гънка на нея. Те все още не знаели, че телата им, които досега били тела от светлина, започнали да се втвърдяват и да придобиват форма. Така телата започнали да се сбръчкват и да помнят.

Адам и Ева изгонени от Рая.
В Рая вече нямало място за тях. Бог ги видял и веднага разбрал какво се е случило. Те вече имали тяло, имали мозък, имали свободна воля. Вече не били безпомощни същества както досега. Трябвало да започне истинското им обучение далеч от райските простори.
Вървят те далеч на изток. Там където се заражда живота, а с това се заражда и смъртта. Телата им стават все по-твърди и започват да възприемат опитността на живота.

Така вървим и ние по нашия път. Като малки ни учат и ние трупаме готови знания в гънките на мозъците си. Колкото повече такива знания сме натрупали, толкова ни е по-трудно да опознаем истински света. Трябва от много знания да успеем да се откажем, за да можем да опознаем света. А това става с трупане на опитност, която тялото ни само е придобило. И се е набръчкало от усилията.
След това остава най-лесното – да открием начина по който тялото ни говори и ни съобщава своята мъдрост. Тогава ще получим цялата памет на човечеството, предавана в телата от поколение на поколение. Още от времето на Адам и Ева, когато те придобили телата си.

А може би бабата, седнала на малкото трикрако столче на балкона на третия етаж, бе само наблюдател на събитията около нея. Един малък земен бог, следящ дали хората изпълняват Божиите заповеди. Това тя можеше да прави с много любов и радост.
Не случайно на нашата улица вече нямаше престъпления и майките спокойни пускаха децата си да играят навън. Защото имаше Наблюдател, а никой престъпник не е склонен да бъде наблюдаван. Поне не от друг човек, защото всички сме наблюдавани от Бог. Но Бог не може да бъде призоваван от съда за свидетел.

А може би бабата търсеше Човека. Някога Диоген с фенер в ръка обикаляше и осветяваше хората, за да открие Човека. Но сега времето е друго. Сега никой не би се съгласил да бъде осветен, дори и от фенера на Диоген, дори и евентуално в него да бъде открит Човека. Защото така се нарушават личните му права да върви в полусянка.
Затова пък от третия етаж може да се види всичко, дори и осветено само от уличната лампа.

Но кого ли търсеше бабата? Какво ли търсеше тя в него?
“Захаринов е със скъсано копче на сакото си – сигурно пак се е скарал с жена си. Не е Той… Данчо пак се занимава с колата си. Ако обръщаше толкова внимание и на семейството си … Оля се е прегърнала с нов приятел и го води в дома си. А пък майка й какво скромно момиченце беше на нейната възраст…”
Да, тя не търси нас, обикновените хора от квартала. Но кого ли търси тогава? Може би тя търси себе си. Да открие и опознае себе си, това е най-трудната работа за всеки човек. Много личности са скрити у всеки човек. Много хора (теоретично безкрайно много) трябва да наблюдава човек, да ги разбере и да ги открие у себе си. И тогава да си каже “Да, аз съм съставен от всички тях и мога да действам като всеки от тях.”. Чак тогава човек ще открие себе си изцяло и ще разбере, че хората са всъщност само частица от самия него.

Днес обаче бабата не беше на балкона, нито пък на прозореца. Нямаше я.
“Бог да я прости!” – помислих си аз. На много години вече беше бабата. И ми стана криво без усмивката на беззъбата й уста, без бръчките на лицето й.
Прибрах се вкъщи в лошо настроение, а жена ми ме поглежда хитро. “Знаеш ли, баба Гина се е омъжила.” Гледам я без да разбирам какво ми говори.
- Баба Гина, бабата от балкона, се е омъжила вчера за едно старче от съседния квартал и вече се премести при него.
Аз я гледам и мислите ми напират в главата ми. Нима това старче е Човека, който бабата е търсила? Нима всичко което съм си мислил за нея е било лъжа? Омъжва се – и край. Край на търсенето, край на усмивката, край…
Не, не може това да е края. Просто тя вече е била уморена от безкрайното си наблюдение. Нуждаела се е от някой, с когото да наблюдават заедно.
Утре непременно ще мина през техния квартал. Представям си как ще ги видя на балкона седнали един до друг и хванали треперещите си ръце, а на устните им – усмивка.
Сега на друга улица ще могат децата да играят спокойно и майките им да не се тревожат за тях. А на нашата улица ще дойдат кражбите, насилието и страха.
Все пак се надявам някога и тук отново да се появи някоя друга пенсионерка, която не работи за децата и внуците си, а иска да стане баба на всички. И на себе си. Все някога ще се появи такава баба, седнала на столчето на балкона си…

Тодор Захаринов