автор: Yaneto

Отворих очи... Всеки път започва така...
Отворих очи... Всеки път започва така... Отварям очи и поглеждам будилника. Този път показва седем без десет. Идеално. Значи най-сетне съм успяла да си отспя... Не бързам да стана, имам време.
Имам толкова време, че тръгвам към университета, чак към единайсет часа. По пътя срещам колегите си. Видях ги отдалече и нещо се сви в мен. Винаги, когато ги видя изпитвам някакво отвращение. А някога не беше така – радвах им се, обичах ги. Сега просто не искам да са край мен. Отново са ме прецакали – за пореден път пропуснали да ми кажат, че са изместили часовете.

Крясъци, обиди, заплахи... Писна ми! И ми стана едно такова криво. Този път не аз започнах кавгата, но какво от това. Те са мнозинство. И наистина няма на кого да се оплача... Оставям ги зад гърба си и продължавам към университета. Бързам да стигна до библиотеката, Светая Светих на душата ми.

Купищата книги не успяват да ме успокоят, за първи път. Но все пак се зарових в тях. Зачотох за хора, които се оказва, че познавам. Лично. За първи път го осъзнавах. Възхитих се от тях. От мечтите, от идеите им, от делата им. И те са хора като мен. Повече като мен, отколкото смея да си представя. А е имало моменти, в които съм ги мразела.

Замислих се за вчера. Скарах се с моето момче. Някъде проблясна мисълта, че е имало моменти, когато и него съм мразела. Засрамих се от себе си...Вчера той не разбра, че понякога просто искам да се оплача, да си поплача. Да бъда съжалявана и жалка. Трудно е все да се бориш и да си силен (не твърдя, че аз съм такава). Понякога имам нужда да се почувствам слаба... А може би аз не разбрах... „То така било в брака! Понякога има сътресения...” Заучени фрази на доброжелатели. Да разбираха поне нещо. Ама не разбират и не ме успокояват. Само ме ядосват още повече.

Знам че аз съм виновната. Той е виновен единствено, че ме обича. Че когато мен ме боли и него го боли. Виждам тази болка в очите му, чувам как се промъква в гласа му. Знам аз, макар да казва, че му минава и забравя. Такава болка не се забравя. В такива моменти все се сещам за историята с вратата и пироните. А мен ме боли. Поне трижди ме боли. Веднъж от начина по който се държа. Дваж от това, че го наранявам. Триж, че аз съм тази, която му е причинила тази болка. А него го боли, задето мен ме боли... Порочен кръг. Не знам как да избягам от него и дали въбоще мога да го разкъсам...

Ровех в книгите, съвсем безцелно и разсеяно... Първите седем... Замислих се над тази фраза. Замислих се дали първите седем години от един брак са също толкова важни колкото първите седем години на едно дете. Защо пък не. Бракът, семейството, те са като дете, което трябва да отгледаш. А аз май съм лоша майка. От това ме е страх. Мина годинка, остават шест. И много и малко. До живот. А мен ме е страх, че съм лоша майка на този брак, макар той все още да е неофициален. Преди годинка си обещах да се справим, двамата, заедно, и не съм се отметнала нито за миг. Оичам го толкова много! Той е моето Всичко. Най-близкия, най-дъбр пирятел. Едниствения на когото не просто мога да кажа всичко, а искам да кажа всичко. И каквото и да стане за в бъдеще, дори и да се появи някой друг мъж в живота ми... тоя другия не бих могла да го обичам толкова, не бих могла да му дам толкова... Така се обича само веднъж... И е завинаги!

Разплаках се. Скрих се зад един рафт с книги, никой да не ме види. Нямах право да плача, но сълзичките сами потекоха по бузите ми. Студено ми беше на душата. Позволих на лошите неща да помрачат хубавите. Отново се засрамхи от себе си. Събрах си нещата и незабелязано си тръгнах. Имах какво още да кажа и да си помисля, но не исках повече да осквернявам святото място с присъствието си.Прибрах се и легнах.

Затворих очи... Винаги свършва така. Затварям очи и стискам телефона в ръка с надежда да ми се обади... Утре... Утре може и да имам сили да се усмихвам... Но днес е сряда...