автор: SARITA

Славейчето пееше неуморно - една малка душичка, търсеща любовта. По най-красивият начин - с песен. И трелите му се извисяваха денонощно. Нежните му песни викаха за любов, молеха я, канеха я, обещаваха. С гласа си тази малка птичка показваше колко красива и нежна можеше да бъде любовта, с постоянството си - нуждата от нея.
Гласът й огласяваше нощта и я правеше пъстра. Дори и да се събудиш след някой сън, чуваше гласът й и знаеше, че не си сам, а нежността и красотата му те успокояваха. А дори и гласът й да те събуди - какво по-хубаво?! Та как би могъл да му се ядосаш? По-скоро се развеселяваш от това, че този, малкият, с такава неуморност и постоянство вика любовта и то по толкова красив начин.

Дали и другите хора си мислят като мен? Дали и те като мен са учудени и умилени от съществуването на този денонощен концерт? Дали и на тях песните му проникват в съня им и дали и те като мен им се радват или само се ядосват на "Любовника", че не ги оставя да спят? Не знам. Надявам се да нямат толкова много грижи и тревоги и да имат в сърцата си достатъчно нежност, за да се усмихнат и да простят на бедният, влюбен певец за нахалството му да безпокои тихите им нощи.Надявам се да имат достатъчно вътрешни сили, за да се усмихнат и да си кажат: "Да... Това е любовта!"
Тя приспива вечер земята и й пожелава: "Лека нощ! Сладки сънища!", бди нощем над съня й, а сутрин посреща слънцето, приветства новия ден с усмивка и песен, въпреки безсънната нощ и ти пожелава: "Приятен ден! Усмихни се!"