автор: petinka

Дали единствено и само влюбените могат
изгрялата зора да зърнат в хоризонта?
И само те ли ще са тези, които ще изпратят
със тъжен, влюбен взор отлитащото ято?

Единствени ли са, улавящите с погледи
разцъфналото цвете, красотата...
На птици нежни трелите вълшебни,
на слънцето, окъпало света с лъчи от злато?

Дали попиват само те от топлината
и като листата на дърво се радват,
а след това на цветето отдават я в нощта,
във шепи взели и от него красотата?

Дали, усмихнати, ръка в ръка ще са онези,
по пътя златен щом поемат към луната,
прахът небесен във очите си събрали,
ще го разпръснат горе, сред звездите?

О, не, не са единствени! А ти, човече,
поне веднъж видял, дори и влюбен да не си,
сърце ако трепти в гърдите, и ако сляп не си,
ще оцениш мигът сега и мястото си на Земята.