Сепурей днес бе много тъжна. Тъжна и гладна. Тя обикаляше из сметището, но и там вече храна не беше останала. От няколко дни храната ставаше все по-малко, а пък сега тя имаше нужда от много, защото бе бременна и скоро щеше да има деца.
Всичко започна, когато Сепурей намери част от една книга с приятен, упойващ аромат и се зачете в нея. Там се разказваше за Мария, която сънувала ангел, който й казал, че ще роди син. Нейната вяра била толкова силна, че превърнала съня в реалност и тя наистина родила син.
Сепурей също повярва, че може да има деца и веднага разбра, че е бременна. От това обаче апетитът й стана по-голям, точно когато храната изведнъж започна да намалява.
Дори хората бяха престанали да идват тук. Тя избягваше хората, макар че те никога не бяха подозирали за нейното съществуване защото те просто не можеха да я видят.
Сепурей беше невидима за хората, така както всеки дух бе невидим. А Сепурей бе духът на сметището.
Сепурей заживя в това сметище още от неговото създаване. То бе нейния дом. То бе нейната храна, защото Сепурей се хранеше от емоциите, останали в изхвърлените боклуци. А досега боклуци и емоции не й липсваха. Намираше ту някой стар телевизор, събрал радостите и скърбите на някой футболен запалянко или пък мечтите на жена, гледаща безкрайните сериали, ту някоя стара тенджера със загорял боб, събрала ядовете на цялото семейство. Но най-много обичаше дрехите, защото те бяха пропити с емоциите на този, който ги е носил.
Сепурей бе опитала и емоциите на хората, идващи с камионите с боклуци, но те бяха твърде силни за нея. Тогава тя се чувстваше прекалено тежка и стомахът й я болеше. Дори бе забелязала, че тогава тя ставаше по-плътна и приличаше на мъглата, която се носеше понякога над сметището.
Сега обаче дни наред камиони с боклуци не бяха идвали. Храна тук вече нямаше, а тя усещаше, че наближава времето й да роди.
Сепурей взе трудно решение – щеше да напусне сметището. За дух на сметището, какъвто бе тя, това наистина беше съдбоносно решение. Това бе, като че ли напускаше собственото си тяло. Тя не знаеше дали отново щеше да се върне някога тук.
Тя тръгна по пътя, по който преди идваха камионите. Скоро стигна до голяма група хора, които се бяха събрали на пътя.
Сепурей лакомо се нахвърли към тези хора, по-точно към техните емоции. А всички хора тук бяха изпълнени с много гняв, насочена срещу нейното сметище. Имаше и един мъж облечен с костюм, в който бушуваха какви ли не страсти – желание за власт, гняв към всичко, страх от провал и какво ли още не.
Сепурей се изпълни докрай със своята храна. Тази храна й даде сила и на нея, и на бъдещите й деца и тя усети, че ражда. От нея се отделиха четирите й деца – духчета на сметището – и тя ги поведе по пътя към града.
Адвокат Господинов наближаваше събралите се пред сметището хора. Днес беше решителен ден. Очакваше се днес от общината да приемат исканията им за закриване на сметището. В противен случай, щяха да продължат протеста и да останат още тук. Градът вече потъваше в боклуци и ако кмета не приемеше исканията им, гражданите щяха да го принудят да подаде оставката си – нали той беше отговорен за чистотата на града.
И при двата случая той, адвокат Господинов, ставаше известен. Така влизането му в Парламента на предстоящите скоро избори, щеше да му е вързано в кърпа. Само трябваше да е достатъчно убедителен пред тези селяци да продължат гражданското неподчинение колкото му беше нужно. Щеше да им говори много убедително за вредата от сметището, за болестите, които то можеше да донесе на децата им и за това, колко са велики те самите, оставайки на пътя, за да спират колите към сметището. Това бяха все неща, които хората искаха да чуят, а значи щяха и да му повярват.
Адвокатът започна речта си, а хората наоколо подвикваха доволно: “Долу сметището!” или “Долу кмета!”.
Хората вече бяха уморени. Това гражданско неподчинение продължаваше вече цяла седмица. Цяла седмица те стояха тук на пътя. Стояха на студа през нощта и на жегата през деня, но стояха твърдо по местата си. Те вярваха на адвоката, че ще успеят, защото те искаха да успеят. Искаха и те да заживеят нормален живот, далеч от боклукчийските коли.
Те вярваха на адвоката, макар че не знаеха как той ще накара общината да закрие сметището. Защото те знаеха, че града няма къде на друго място да изхвърля боклуците си. Това бе единственото и то съвременно сметище. Знаеха, но се надяваха на някакво чудо. И викаха, викаха.
Но ето, че виковете постепенно започнаха да намаляват. Някаква апатия започна да обзема хората. Те вече не се интересуваха от сметището, дори не разбираха защо трябва да стоят тук и да слушат побърканите приказки на този адвокат. Пък и тази мъгла, която се спусна изведнъж посред бял ден, като че изсмукваше всичко от тях.
Адвокат Господинов се стресна от падналата мъгла. Тя като че го смачка и изстиска. Изчезна желанието му да убеждава хората. Дали пък тези селяци не бяха прави като твърдяха, че от сметището ще се появи опасна болест. Като гледаше хората, Господинов реши, че наистина всички са хванали някаква болест. Изглежда нищо нямаше да се получи, но това сега изобщо не го интересуваше.
Мъглата изчезна тока внезапно, както се бе и появила. Сега адвокат Господинов виждаше, че мъглата се насочва по пътя право към града.
Той се засмя. Колко много му приличаше тази мъгла на Татко Барба, заобиколен от четири барбарончета. Той се развесели. Тогава от най-близкото барбаронче се протегна едно пипало и се уви около него. Мъглата отново го обгърна.
Кметът наближаваше към сметището начело на делегацията за преговорите. Те бяха направили още една отстъпка, като предлагаха един по-кратък срок за закриване на сметището. Повече от това не можеха да предложат и кметът бе решил утре да подаде оставката си, ако днес адвоката се заяде отново.
Кметът познаваше адвокат Господинов, знаеше за неговата амбиция да стане народен представител на всяка цена. Той съчувстваше на селяните, които адвоката използваше за своите цели. Господинов беше вълкът, облечен в овчи кожи, за да поведе стадото овце, което беше тръгнало след него, без да подозира, че ще бъде изядено. Кметът знаеше, че този вълк ще изяде и него, но вече се беше примирил. Жалкото беше само, че проблемът с боклуците щеше да остане и стачкуващите отново щяха да бъдат излъгани.
С тези мисли кметът се добра до стачкуващите. Всички изглеждаха много странно незаинтересовани от това, което ставаше около тях. Адвокатът стоеше сред тях разгърден, с тъпа усмивка на лицето си.
Кметът се уплаши – да не би пък наистина да излезе вярно, че сметището е опасно и хората тук са застрашени?
Кметът прочете решението на общинския съвет, но имаше усещането, че никой не го слуша. Даде думата и на помощника си, след което предложи на стачкуващите да приемат решението и да прекратят неподчинението. Всички приеха безропотно и това още повече уплаши кмета. Той беше победител, но не се чувстваше като такъв. Нещо му убягваше, но той не можеше да разбере какво е то.
Сепурей и четирите й деца пристигнаха в града. Тя беше във възторг от пръснатите навсякъде отпадъци. С ужас тя установи, че децата й изобщо не се интересуват от тази страхотна храна. Те се насочваха към хората и поглъщаха техните радости, мъки, страсти и вълнения.
Децата бързо пораснаха. Те бяха огромни, много по-големи от нея и много по-плътни. Те не бяха като нея невидими, но това не я плашеше особено. Хората бяха твърде заети със себе си, за да забележат, че това не е обикновена мъгла.
Доктор Караян внимателно наблюдаваше събитията в града. Той бе подготвил персонала за борба с очакващата се всеки момент епидемия, предизвикана от камарите боклуци, но това което ставаше в момента, изобщо не го бе очаквал.
Болницата беше препълнена. Болните изглеждаха така, като че бяха без душа. Всички бяха вяли, без всякакъв интерес. Добре поне, че за няколко дни те се оправяха, макар че той така и не разбра от какво точно ги лекуваха. Със сигурност обаче това не беше зараза предизвикана от боклуците.
Докторът много се учуди на мъглата, плъзнала из града без каквато и да е причина. По това време на годината образуването на мъгла бе малко вероятно, но тя бе факт. При това като, че се местеше от квартал на квартал. И на следващия ден болниците се изпълваха със стотици хора точно от тези квартали.
Той изпрати няколко човека да вземат проби от мъглата, но те бяха докарани болни от същата тази болест.
Най-много го притесняваше това, че мъглата като че за по-дълго време се задържаше в Парламента, Съда, Кметството, както и на стадионите. В началото в болницата идваха много народни представители, но след това престанаха. В телевизионните предавания от Парламента се виждаше, че всички бяха болни от тази болест. Те обаче не разбираха това и приемаха ужасни закони, в които нямаше капчица живот, приемаха решения, лишени от всякакъв смисъл. Ами ако това беше някакво ново оръжие?
Докторът се беше така замислил, че не усети как мъглата го обгърна.
Сепурей се радваше на камарата боклуци. Тя бе забравила вече сметището, което скоро след нейното напускане бе престанало да съществува. Никое сметище не можеше да съществува без своя дух.
На Сепурей й харесваше тук. Така градът заживя своя нов живот, подчинен на духа на сметището и този живот бе живот на сметище.
Тодор Захаринов, 01.2005