автор: vanilin

…И спомени нахлуват пак у мен…
Към детството ми тази нощ ме връща…
Навънка пропищява плач студен,
а аз – на топло, в дядовата къща…

Пропяват глухо първите петли
през скърцащата януарска пустош…
Виелицата снежна сто игли
през ноздрите си ледени изпуска…

Пробягва пламък като таласъм
от печката, но мислите ми зъзнат…
И в миг дочувам агне в полусън -
през воя див на вятъра премръзнал!…

Да се родиш в такава нощ! Късмет…
Аз още виждам преспите огромни,
затрупали прогнилия ни плет…
И агънцето малко още помня…

И пак стоя с премръзнали ръце,
и пак дочувам съскащия вятър
край снежната завивка, – като стряха
надвесена над малкото телце…

И помня още бялата овца –
и от снега по-бяла ми се стори!…
А малкото подгъна коленца
под майка си и буташе нагоре…

В такава пряспа!… Виждам я сега…
С лопатата си дядо ми я бодна…
Животът в нея - като на шега,
се бе родил по волята природна…

Ванилин Гавраилов