автор: vesan

по И. С. Тургенев

Под стар сайвант, в полуизгнила слама
угасва в треска крехката светица.
На тифуса изгарящия пламък
топи я бавно, като вощеница.

Наоколо е кал и само вятър
пронизващо под стряхата ридае
в акорд печален от зловещ театър,
и смъртен знак над болните чертае.

Сама е тя. Нещастните войници
напуканите й от треска устни
единствено наквасват със водица,
преди сами живота да напуснат.

А беше част от царствения двор,
ухажвана отвсякъде, красива,
но с болката на страдащите хора
сърцето благородно бе щастливо.

Това сърце препълнено с любов
към ближните, по пътя на войната
поведе я... До този край суров,
до сламата изгнила, до вонята

на сетните леговища заразни,
в които гаснат болните войници.
Навярно за мнозина бе напразна
такава саможертва. Но светица

е тя за мен. Под светъл небосвод
на южен град завинаги остана.
Завърши тук един красив живот.
Поклон пред паметта й и осанна.