автор: pype6

(съвсем малка приказка)

Малкият човек си остава малък, докато порасне. Той си има малко сърце, още по-малки ръце и най-малки очички, с които вижда леко замъглено малкия си нос. Представете си само колко голяма и страшна може да му се види една пъпка , пък после се опитайте да го убедите, че това не е планина, надвиснала заплашително над него. Обувките му са толкова малки, колкото и на Калигула, когато го обличали във военни дрехи, че той дори не може да ги види. Когато малкият човек попадне сред по-големи хора, започва да се пъчи и да вика силно. Все си мисли, че не го чуват, защото е нисък. Ако попадне пък сред добродушни великани, вика още по-силно, оригва се, подскача като пинчер-нинджа и плюе върху палците на краката им, за да го забележат. Мечтите на малкия човек са съвсем малки, затова пък могат да се надуват. Често може да го видите как издува бузите си като корабни платна, макар че предпочита да си стои на едно място и да се втвърдява като кора на дърво, вместо да си расте на воля. Излегнат пред малката си топла каминка, в малкия си удобно заоблен фотьойл, той обича да мачка с малкия си пръст мравките и да им се присмива, че по цял ден мъкнат нещо на гръб.
Малкият човек е разположил малкия си дух в малко тяло от любов към изкуството, ритъма и синхронното плуване. Но повече предпочита да си избере голямо име с дебели букви, за да има върху какво да стъпва, когато се оглежда.