автор: rupani

Летях по небосвода в шеметна скорост. Не само летях, но и правех пируети, обръщах се рязко встрани, после се обръщах на другата страна, играех си с моето тяло като ловък жонгльор с огнени бухалки. Нито за миг величествената ми осанка не се нарушаваше от сложните движения, които изпълнявах. На лицето ми бе застинала блага насмешка.
Спрях, когато стигнах Запада. Цялата Земя ме приветстваше. Поклоних се.
На отсрещната страна – в Изтока стоеше моят ангел-хранител, с ръка на кръста и вяло изражение на лицето
- Е, - казах му аз– Виждаш ли, какво мога?
- Е, и? – каза само безстрастно ангелът
- Какво “Е, и?” – подразних се аз – Виж! Това можеш ли го?
Полетях към него. Краката ми се движеха с такава скорост, че погледът не смогваше да ги следи. Танцът, който изпълнявах, бе невиждан досега. Овации изпълниха небето.
Усмихнат и сякаш току-що пробуден от сън, аз се заковах с лекота досами ангела, и разперих ръце за да приветствам своите обожатели.
- Е? – ангелът все още ме гледаше вяло – И какво, като го можеш?
- Ела! – хванах аз ангела за ръката и го задърпах към средата на небето
- Къде ме водиш? – противеше се той
- Ела! Ще се състезаваме!
Спряхме.
- Миличък, – каза ми ангелът – да не си зле?
- Ти вечно ме презираш! – отблъснах го аз
- Бъди добро дете!
- Остави ме! Омръзна ми от твоите поучения!
- Оооо, я си гледай работата!
Нацупих се.
Ангелът ми обърна гръб и горко изпъшка. Знаех добре, какво значи това пъшкане. Аз бях неблагодарник! Но, ангелът беше добър! Обърна се към мен и започна да ме закача.
Аз още се цупех.
Ангелът кокетно се кълчеше, облягаше се нарочно с цялата си тежест върху мен, правеше смешни физиономии. Аз реших да му отмъстя. Цупех се.
- Добре! – каза ангелът и се просна безжизнено върху мен.
Това беше нещо ново. Даваше цялата тежест на решенията на мен? Цялата отговорност сега беше само моя? Нееее, миличък!
Понесох ангела на ръце. Завъртях го няколко пъти. Той стоеше безжизнен.
Обърнах го надолу с главата Той отвори очи.
- Е? – казах му аз – Ще си играеш ли с мен?
- Не знам. – отвърна ми ангелът – Нали искаш да си сам?
- Не искам да съм сам – казах му аз и го поведох във вихрен танц, в който той участваше доста вяло
- Ами какво искаш – попита ме ангелът, изцяло оставил се в моите ръце
- Искам да те победя!
- Ами победи ме! – смееше се ангелът, докато аз го носех насам-натам
Гледай го ти! Весело му стана!
- Ама ти трябва да се бориш!
- Да се боря ли? – ангелът изведнъж се изтръгна от хватката ми
- Да. – твърдо казах аз и наведох глава
Ангелът демонстративно приклекна няколко пъти, в израз на безсилие, разклати крилата си, и усмивката отново цъфна на лицето му.
- Защо да се боря с теб? – запита ангелът и ме прегърна.
Аз вдигнах ръце встрани. Не исках да го прегръщам.
Ангелът се заосуква около мен.
- Аз те обичам.
Ръцете му галеха тялото ми. Сграбчих го.
- Обичаш ме, да! – наведох се аз ядосано над него – А готов ли си изцяло да ми се отдадеш?
- Ето, отдавам се! – ангелът се отпусна в ръцете ми. Крилата му увиснаха безжизнено, главата му клюмна, шията му се оголи.
- Недей така! – извиках отчаяно аз – Искам да ме слушаш! Искам да се слеем заедно в една неповторима хармония!
Ангелът се надигна.
- Така ли?
И ме поведе из небето.
Или аз него поведох.
Не знам.
Двамата танцувахме вихрен танц. Бяхме като едно и също нещо, не се знаеше, кой води, кой следва, моята мисъл бе мисълта и на ангела, защото той предугаждаше всяко мое движение, и го повтаряше до съвършенство.
- Така, така! – виках въодушевено аз – Така искам!
Хванах ангела в обятията си и започнахме вихрено да се въртим. Въртяхме се все по-силно и по-силно, и опиянението изпълнило цялото ми същество ме подтикна да литна към Създателя. Разперих ръце, за да го прегърна и... изтървах ангела.
Той изхвърча встрани и се удари в Запада. Аз с мъка успях да спра въртенето си.
- Ти сега ще водиш ли, или ще си играеш на Господ? – запита ме ангелът, седнал в Запада, недоволно пърхайки с крила – Ела да ме вдигнеш!
Подхванах го под крилата и го вдигнах.
- Оооп! – извика ангелът и залитна встрани.
Подпря се на мен и аз паднах.
- Ето, виждаш ли, какво става, когато се разсеяш?
Хванах се за краката му.
- Имаш нужда от подкрепа! – каза ми ангелът.
- Ти ме събори!
- Аз те и държа.
- Ще ме удушиш!
Ангелът ме вдигна.
- Ела да ти покажа, как се води!
Ангелът ме поведе. Полетя стремително напред и аз едвам смогвах да го следвам.
Обиколихме небосвода няколко пъти, въртяхме се, летяхме по гръб, летяхме на една страна, спускахме се, издигахме се... Ангелът се бе въодушевил, махаше неистово с крила и неговият ентусиазъм започна да заразява и мен.
Залитнах и замалко да падна.
- Внимавай! – викна ми ангелът в движение – Който иска да бъде ангел, не трябва да се гордее със себе си!
Ядосах се. Съсредоточих се. Напънах всичките си сили! Вдигнах ангела на ръце.
Полетяхме двамата, слели се в едно цяло и аз бях двигателят, а ангелът бе украшението. Носех го от единия край на небето до другия, сякаш беше перце и мощта ми няма свършване.
- Е, стига ли ти? – викнах по едно време аз и го пуснах, а той не ми отговори и продължи да лети с мен.
- Е, равни ли сме? – запитах аз отново.
Ангелът спря, подхвана ме с една ръка, завъртя ме бързо във въздуха и ме тръшна в Изтока.
- Не, - каза той и стъпи на врата ми – рано ти е още да водиш. Почини си.
........
Събудих се. Болеше ме вратът.