автор: Usmiv4ica

Сутрин е. Кацнала съм на една скала край брега. На съседната няколко гларуса лениво разтягат крила и минути.
Бясна съм и си го изкарвам на скалата. Разбивам вълните в нея. До побеляване. Което не ми помага особено. Продължавам да мисля за събранието на вещиците. Куп мъмрения и предупреждения за неспазване на правила, традиции и не знам си какво още… Обявена съм за злокачествена, което означава, че на хората около мен се случват неприятни неща, дори и без да правя нищо. Достатъчно е, да им се ядосам. Бедите не закъсняват. Обявиха, че трябва да се подложа на терапия. И ме наказаха – три месеца без метла. Условно.

А външно по нищо не ми личи, че съм вещица. Козметичната хирургия отдавна ни задмина по степен на вълшебност. Но когато фактите говорят и вещиците мълчат. Започвам да вярвам, че най-доброто, което мога да направя за познатите си, е да стоя надалече от тях. И да си беснея… С вълните, например.

Някакъв мъж вика от брега. Отивам. Той започва с въпросите. „Как съм се озовала там? Не знам ли, че това е военен обект? Мое ли е колелото? Наясно ли съм, какво ще се случи, ако повика военна полиция?” Опитвам всячески да не се ядосвам много, докато му обяснявам, че съм дошла по скалите и през дупката в оградата. Пропускам факта, че табелата, забраняваща влизането, беше толкова окаяна, че не я взех на сериозно. Колкото до колелото, предпочитам друг транспорт, което си е съвсем вярно, а той едва ли ще се досети, че имам предвид въздушен... Не ми вярва. Опитва да ме убеди да се върна тихо и кротко през портала. Е, кипва ми и ми става смешно едновременно! Защо мисли, че е наясно, по кои пътища искам да мина! Но може просто да не е в състояние да вижда алтернативните. Подтискам всичките си злокачествени мисли и вместо да му кажа да си гледа работата, мило му заявявам, че ще се върна, откъдето съм дошла. Ако желае, да ме последва. Решава, че желае. Е, изборът си е негов. След малко хвърлям поглед назад. Горкият! Едва ли ще се откаже и ще си накърни самочувствието. Бих могла да му помогна мъничко, но ми е забранено… Колко ли съжалява за асфалтираната алея, докато се подхлъзва и залита. Цопва почти на финала. Потръпвам. Още е март и водата е хладничка. Меко казано. Добре поне, че военният обект и съответната полиция са наблизо. Ще се изсуши.

Сутрин е. Спокойна и свежа. Вълните продължават яростно да се разбиват в скалата и без моята помощ.