автор: elinbox

Събота е най-подходящия ден да не се прави нищо. В събота слънцето свети по съботно, ако има слънце; дъждът вали по-съботно, ако има дъжд и дори вятърът духа по-съботно, ако има вятър.
В събота можеш да закусиш съботно, да обядваш съботно и дори да вечеряш съботно, ако имаш желание да си губиш времето с подобни занимания. В събота даже мислите ти стават съботни, ако въобще си позволиш мисли и добиват следния вид: “Защо е събота?”,“Кога събота е събота?” и “Как събота да остане събота?”
В една подобна събота Али-Бали стоеше зад здраво спуснатите щори и се питаше дали грее слънце, вали дъжд или духа вятър, без да е достатъчно любопитен, за да ги повдигне и да погледне зад тях. Питаше се също дали телефонът ще звънне, кога ще звънне и защо, по дяволите, му е притрябвало да звъни, но без да е достатъчно любопитен, за да се обърне и да го попита. Телефонът също не умираше от желание да отговаря на незададени въпроси. Затова мълчанието беше пълно, ако не се брои рева на прахосмукачката, която беше решила да чисти и песента на радиото, което искаше да танцува. При такова гробовно мълчание беше невъзможно да не се случи нещо. Али-Бали беше дълбоко убеден в това, затова просто стоеше, чакаше и се стараеше да не си задава повече въпроси, чийто отговор не го интересува. “Дали щеше да е по-добре да си задава въпроси, чийто отговор го интересува?” - опита се да се прокрадне в съзнанието му неопределена мисъл, но той решително я изгони в най-близкото кафене да се оплаква на бармана. Барманите, знаете, имат дарбата да слушат, да ти съчувстват и като естествена развръзка и отплата за добрината си, да те ограбят до връзките на обувките. Неопределената мисъл реши, че това е добра компенсация и демонстрирайки неизлечима обида, издърпа една по-голяма банкнота от портмонето на Али-Бали.
И така, беше събота, тишината гробовна и Али-Бали чакаше събитието, което щеше да обясни тези факти. Без обаче да бъде истински любопитен, за да отиде да го търси, както и без да бъде истински уплашен, за да поиска да се скрие. Дори без да пожелае да е петък или неделя, за да не му се налага да чака обяснения. “Дали ако беше неделя вече щеше да е получил обяснения?” - опита се да е прокрадне втора мисъл и тъкмо преди да я отпрати към кафенето Али-Бали си спомни за голямата банкнота, която му отмъкна първата и затова само изшътка.
“Ако продължава така - помисли си той вече напълно съзнателно- накрая нищо няма да се случи, събота ще свърши, обясненията ще пристигнат твърде късно, когато вече няма да са нужни, а аз ще бъда разорен да плащам на собствените си мисли да не мислят…”
Надяваше се поне кафеварката да се е сетила да му приготви кафе и тостерът да му е припекъл филийки, за да може да закуси съботно, както се полага. Затова бавно и провлачено се отправи към кухнята. Пътьом помаха на прахосмукачката, която беше изчистила и с достойнство навиваше дългия си маркуч, за да се оттегли на заслужена почивка, и изтанцува един блус с радиото, което гальовно сложи глава на рамото му.
В кухнята ухаеше на прясно кафе и припечени филийки. Трябваше да увеличи заплатата на кафеварката и на тостера, навярно когато увеличаха неговата, напомни си той.
И тъкмо когато поглъщаше неимоверни количества кафе и припечени филийки, Али-Бали разбра, че нещо става. Разбра го, защото вече нищо не беше същото и никой не беше същия. Разбра го, защото поредната непринудено нахална мисъл го запита кой е, а той не можа да отговори.
И тогава го видя. Събитието. Седеше в неговата кухня, ядеше от неговите филийки и пиеше от неговото кафе. Първо му приседна. После се задави. Накрая се разхълца. Събитието го погледна. Първо добранамерено усмихнато. После смутено озадачено. И накрая искрено възмутено.
- Нали ме чакаше? - запита то с пълна уста и нежно гъргорещ глас.
- Ъъъ…Ами…В общи линии… - хълцаше Али-Бали.
Събитието преглътна шумно, избута остатъка от закуската и каза:
- Тръгвай!
- Къде? - смути се Али-Бали.
- За обяснения - обясни Събитието. И неизвестно защо се усмихна.
- Не искам никъде да ходя - запъна се Али-Бали. - Нека те да дойдат.
- Не могат - продължи да се усмихва гостът. - Заети са да обясняват.
Въпреки явната безсмислица в думите му имаше неоспорима логика.
- Какво обясняват? Защо обясняват? На заплата ли са?- внезапно се заинтересува Али-Бали.
- А, хм - примлясна Събитието. - Нищо повече няма да ти кажа. Попитай ги сам.
- Не искам – пак се задърпа домакинът. - Не съм се изкъпал. Дори не съм си сресал косата. И чорапи не съм си обул - оправдаваше се той.
- Петнайсет минути! - отсече Събитието.
- Не мога… Не искам… - хленчеше Али-Бали.
- Двайсет секунди по-малко! - продължи броенето Събитието.
Али-Бали разбра, че няма да се измъкне, затова панически се втурна към банята, като обуваше и събуваше чорапи и се решеше без да спазва последователност.
Три секунди преди изтичане на петнайсетте минути той беше готов. Готов? За какво? “Ще уволня всичките си мисли!” - закани са Али-Бали.


* * *
Али-Бали си беше сложил тъмни очила, защото все още не искаше да знае дали грее слънце, вали дъжд или духа вятър. Не смееше дори да вдигне поглед от върховете на чисто новите си кафеникави обувки от истинска кожа. Всъщност през тъмните очила не можеше да види цвета им, но го знаеше от сигурен източник, който му беше доверил, че ще бъде изгодна сделка да плати половинмесечна заплата за кафеникави обувки от истинска кожа. Не можеше да види и цвета на Събитието, а това вече беше непоправимо нещастие. Смътно долавяше, че може би Събитието е светло, защото ясно различаваше контурите му през тъмните очила. А може би, точно обратното - то беше много, много тъмно, а стъклата са внезапно изсветлели. И къде го водеше, обуто в бели маратонки и изтъркани джинси? Или това, може би, беше костюм, вратовръзка и лачени обувки?
Събитието мълчеше и се усмихваше. Али-Бали подозираше, че то знае мислите му. Може дори да е пило кафе с тях и те да се оплаквали на него, вместо на бармана, в резултат на някаква невероятностна грешка. Али-Бали също мълчеше и крачеше покорно. Двете мълчания правеха смешни движения, бутаха се, щипеха се, подритваха кошчетата за боклук, после се сливаха в едно Огромно гробовно мълчание, само за да започнат отново играта си няколко метра по-нататък. Наличието на Огромно гробовно мълчание правеше действителността да изглежда необратима. Но това явно беше зрителна измама, предизвикана от тъмните очила.
Улиците лепнеха по подметките като драже на “Орбит”, дъвкано дванайсет часа и половина. Не беше ясно дали вървят в правилна посока, коя е правилната посока и имат ли въобще посока. Мълчанията се умориха да под-скачат и поискаха да бъдат носени на гърбовете като маймунки. Събитието хвана своето мълчание с два пръста за ухото, изъргори нещо неразбираемо с нежния си глас и мълчанието веднага се усмири. То се нагъна и легна да спи в джоба на изтърканите джинси на Събитието, които може би бяха габардинен панталон с безупречни ръбове. Но мълчанието на Али-Бали не искаше нито да се усмири, нито да спи. Затова той просто го взе на гръб като маймунка, а то започна да задава безобразно много безобразни въпроси.
- Уморих се - каза накрая Али-Бали. - Няма да направя нито крачка повече.
- И какво от това? Пътят продължава - невъзмутимо отговори Събитието, без да спира.
- Къде отиваме? - упорстваше Али-Бали.
- Какво значение има? - отдалечаваше се видението.
- Защо отиваме? - още малко и трябваше да започне ка крещи мъжът.
- Не хитрувай! - внезапно се обърна Събитието и Али-Бали видя, че то изобщо не се е отдалечило, а надзърта през стъклата на очилата му. - Ти искаше! - настояваше то.
Али-Бали замълча виновно. По изключение мълчанието на гърба му също мълчеше. Сигурно усещаше важността на момента.
- Ъъъ…Ами…Всъщност… - замънка той.
- Това вече съм го чувал - подигра му се Събитието. - Обясненията няма да те чакат цял ден.
- Кои, по дяволите, са тези обяснения? И защо трябва да ме чакат? Нека обясняват на някой друг.
- Не може - отсече с досада контурът зад очилата. - Днес е твой ред.
- А! - от изненада едното стъкло на очилата понечи да се търкулне, но усети неуловим прилив на гняв у Али-Бали и остана на мястото си.
- А! - повтори Али-Бали, сякаш беше забравил всички други букви. - Мой ред! О-о! Е-е!
- Ако продължаваш така няма да остане нищо за обясняване - подсмихна се Събитието. - Ще си отговориш сам на всички въпроси, които не искаш да си зададеш. Само не си задавай въпроси, на които не искаш отговори. Отговорите са на процент и понякога проявяват самоинициатива да се явяват там, където не ги чакат и не ги искат. Мислят, че така им се повишава процента. Всъщност, не се притеснявай - това се случва само с новопостъпилите на работа отговори. После минават през съответното обучение.
Внезапно Али-Бали прозря. Моментът не беше важен, а комично нереален. Събитието му се подиграваше. Отричаше въпросите, отговорите и вероятно нямаше никакви обяснения, които не го чакат никъде. Вероятно и Събитие нямаше. Просто той сънува, защото е събота, противна съботна събота, която е най-подходящия ден да не се прави нищо.
Мълчанието-маймунка на гърба му улови мозъчните вълни, от които разбра, че нищо добро не го чака и побърза да потърси някой джоб, където да се скрие и заспи. Като не намери такъв хукна в див галоп към къщи.
Миг преди да замахне към Събитието, за да го удари и така да порвери съществува ли то или не, Али-Бали се разсмя. По-точно избухна в лудешки смях. Смях, от който задрънчаха прозорците на сградите, релсите на тролейбусите и се разклатиха уличните стълбове.
Събитието го гледаше. Първо се усмихна. После се изненада. А накрая се уплаши. И се разстла като утринна мъгла по тротоара, после по-високо, по-високо… и изчезна.
А Али-Бали продължаваше да се смее. Смя се докато му излязоха сълзи от очите. Смя се докато корема го заболя от смях. И накрая се смя чак докато мръкна. Тогава просто престана да се смее, сякаш никога не се беше смял и се прибра в къщи. Събота беше свършила.
Шшш-т! Има още парченце от нея. Но е без значение, защото по това време от събота хората мислят за неделя. И когато сънуват сънища в събота вечер сънищата им са неделни.
Всъщност…Али-Бали беше доволен. Успя да не прави нищо, да не си отговори на въпроси, които не иска да си задава, да не получи обяснения, които обясняват и да се отърве от едно Събитие, което може въобще да не е съществувало. Дори успя да закуси съботно.
Какъв прекрасен ден е Събота!