автор: velina_

К. беше един от ония безработни самотници,
които изкарваха парите си като пишеха есета или разкази за нискотиражния вестник на малкото си градче в най-нечетените страници. Напоследък и сам не си вярваше, че някога ще стане велик писател, но не се и замисляше много върху това. Беше се научил да страни от околния свят, за да не се обижда от малките деца от квартала, които му се подиграваха за старомодните дрехи или мизерната квартира. Беше свикнал да спи по-малко, защото си нямаше жена, която да му готви и чисти, а деня му се струваше кратък, когато трябваше да свърши всичко това. Не се оплакваше от много работа, просто защото рядко му даваха да се изяви. Нещата, които пишеше бяха толкова дълбоки и изпълнени с чувства, така съкровени и истински, че рядко ги публикуваха. Изискванията на вестника бяха различни – те търсеха да съобщят вече наученото от другите вестници, отразяваха случките от преди два дни без особени подробности и разяснения – каквото успееш да попрепишеш първи и го предадеш на редактора може и да се прибереш със заплатата в джоба. Малко внимание се обръщаше на последните страници на вестника, онези с по-ситния шрифт. Защото много хора вярваха, че така ще се прочуят с таланта, който считаха, че притежават, затова и доста неща пристигаха за тази рубрика.

К. беше забравил какво е да те прегърне и поощри някой. Мъчно му бе за жената, която липсваше до него. Мъчно му бе, че си няма дете, за което да се грижи, но това го и облекчаваше, защото ако имаше, нямаше да може да се справи. Затова пък, когато пишеше душата му запяваше тъжната песен на живота му, текста оживяваше и вълнуваше. Музата за него беше причината да живее. Ако я нямаше все пак щеше да е умрял от глад. Но тя го крепеше и духовно. Беше си изградил защитна стена от околния свят, а Музата беше името на сигурността му.

Един ден същата тази Муза го накара да остави съдовете в мивката и да седне пред белия лист. Есето му разказваше за мъж, който не бил лишен от нищо, пълната негова противоположност. Имал си семейство с две деца, обичлива съпруга, сигурна работа и завистливо бъдеще. Живеел щастливо със семейството си в богата къща, като онези по филмите, както К. пишеше в разказа си, имал дори жена, която да върши работата на съпругата му – да чисти, готви и глади дрехите. Мъжът с нищо не можел да се оплаче, освен с едно... Казват, че мечтите са смисъла на живота. Те те държат изправен и те мотивират да успяваш. Мечтата на този мъж била вече избледняла във времето. Не му оставало за какво повече материално да мечтае. А и нямал време, работата му била важна и отговорна, той бил нещо като управител във фирма, който все бързал занякъде. Понякога сам се чудел какво му има и защо се чувствал празен, въпреки че всичко си имал. Но така и не се сещал, че мечтата отдавна се е загубила някъде из чекмеджетата на бюрото му. Започнал да се чувства неуверен, плашел се какво ще му донесе бъдещето. Нямал време да разговаря вече дори и със съпругата си, децата му пораснали и се отделили от него (и те преуспели, само че в чужбина). А той така упорито продължавал да се труди и да си пие приспивателните преди лягане. Изведнъж К. спря с историята си без да я довърши. Обичаше това, което пишеше, обичаше и героите си, те бяха част от неговия свят, за него беше важно с какво ще ги срещне. За първи път не довърши текста. Не му се искаше да обрече мъжа на сигурно нещастие. Не му се искаше да го осъди на немечтател, някой загубил пламъка си за живот. Написа обаче заглавието “Май имаш всичко, само не мечта”.

Минаха няколко дни, но К. незавърши разказа си. Учуден откри и за себе си нов смисъл в това да се мечтае. Разбра, че мечтите са "фитилът", който разпалва и поддържа огъня на живота ни и му дава сладко-тръпчивия вкус на омарето. Усещането, че той има смисъл.