автор: rupani

Нещата вероятно са започнали така:
Тъмен киносалон. Един полугол, черно-бял мъж, удря огромен, черно-бял гонг с желязна, черно-бяла бухалка.
А може да е било и така: цветен Джулиано Джема, яде бой в каубойски бар?
А може и да е бил един самотен отчаян мъж с кръгли очила, който скрит зад километричен камък обстрелва няколко камиона жандармеристи?
Много странно ми изглежда това заглавие - “На всеки километър”. За мен винаги е било “Навсекикилометър”!
Чудя се, кой точно от спомените ми за киното е първи? Те са толкова много...
........
Дали са ме водели на кино защото не е имало кой да ме гледа в къщи, не че фамилията е малка, но всички вкупом ходехме на това мероприятие, или са искали отрано да ме заразят с вируса на седмото изкуство?
Не знам.
От цялата работа най- си е пател баща ми, който е трябвало да ме извежда на средата на филма я за да пикая, я за да пия вода.
За сметка на това пък, аз бързо си наваксах пропуснатото, когато започнаха да ме оставят сам с телевизора. Напук, гледах всичко, като се почне от новините, производствената гимнастика, телевизионният театър и се стигне до тъжната музика, с която телевизионната програма приключваше. Очите ми ставаха на палачинки.
Много работи не разбирах, но и много работи научих.
Например, отрано научих, че истината винаги е някъде ТАМ. В един телевизионен театър, възрастен мъж защити блестящо теорията си, пред един по-млад мъж, но за мой ужас после пък младият мъж блестящо я обори. В крайна сметка възрастният мъж умря, младия го изписаха от болницата, а аз свикнах винаги да си оставям едно на ум.
Но, да се върнем в киното...
Веднъж изцедих цяла пуричка крем на главата на човека пред мен...
Ахаха! Грешка! Това май беше в цирка!
Ето – това ми е от гледането на много телевизия.
.......
Киното!
Киното в моето детство беше широко-достъпно и евтино. Десет кина имаше в града и въпреки това често гледахме застанали на един крак – за другия място нямаше.
Бяхме трима приятели тогава и често, след часовете отивахме в задния двор на една кооперация до самото училище, където разигравахме някой наскоро гледан филм.
Всъщност, играехме само двама. Третият стоеше отстрани и ни гледаше като да бяхме двама идиоти – никога не се включи в никоя роля!
Но не си и тръгваше.
Сега ми идва на ум, че може би е изпълнявал ролята на публиката.
Гледаше ни например, как разиграваме началото на “Сандокан”, като преди това се бяхме изпокарали порядъчно, кой ще бъде жената–бодигард, която така красиво бива убита, след като е усмъртила пет-шест нинджи.
Всъщност май не беше много красиво убита, но определено беше красива, и умря красиво...
Бе важното беше бой да става!
........
Ако си изтървал някой филм, винаги се намираше кой да ти го разкаже. С часове сме седели в дъжда, на някой ъгъл, само и само да чуем какво е гледал някой от нас. Пикае ни се, ама стискаме и слушаме...
.......
И маски на Зоро сме си правили. Веднъж ме подгониха и набиха, когато излязох на двора с такава маска! То вярно, че няколко версии на Зоро вървяха тогава по кината и телевизията, и може малко да беше дотегнал Зоро на всички ама...
.......
В общи линии с възрастта героиката във филмите постепенно бе изместена от еротиката. “Оцеола” например, беше доста популярен сред нас, само заради няколко-секундната сцена на две голи индианки, крайно разфокусирани и в дребен план, но иначе просто нямаше да можем да го гледаме – щеше да е забранен, нали...
Легенди се разказваха тогава за забранените филми! Помня, как се тръшках и ревах, че не ме пуснаха да гледам “Синият войник” с приятелите си и като си помисля само, че най-ме беше заинтригувал факта, че във филма в близък план дават две голи женски гърди!
Невинни години!
.......
Преди да напуснем, все пак, този период в моя киномански живот, който бих нарекъл “неосъзнат”, бих искал да спомена и организираното посещение на филми.
Прожекциите за ученици! Този кошмар на киносалоните! Това са едни от най-приятните ми спомени.
Странно наистина, защо ми е било приятно, защото обикновено ни водеха на тъпи филми. Но в компания от подходящи говеда тъпите филми се превръщаха в неизчерпаем извор на смях.
Охоо, колко от вас си спомнят колективните посещения на “Човек от народа”? Беше тъмно и беше трудно да се види кой точно се смее на детската снимка на Тодор Живков! Цялото кино се смееше, в общи линии.
Да ме прости Господ, много сме се смели и на патриотичните филми, които трябваше да се гледат задължително, но то затова и периодът го наричам “неосъзнат” – важното беше, че е тъмно и че скуката трябва да се разсее по някакъв начин... По ВСЯКАКЪВ начин!
........
Всъщност това е една от магиите на киното – сплотява хората и ги откъсва от действителността. Най-фрапиращият случай на масова психоза в салона за мен бе една прожекция на “Лешоядът” – един унгарски филм. По средата на филма цялата зала изръкопляска на героя, когато той много ловко успя да отмъкне куфар с пари. Това бе единственият път, когато виждах публика да ръкопляска на човек, който не може да я чуе.
Въобще, хората в салона се отпускат. Стават анонимни, свалят своите несъвършенства и из въздуха се впускат краткотрайни, но искрени духовни приятелства.
Призивът “Давай бат’Гойко!” е нищо, в сравнение с това, което наблюдавах на една прожекция на “Амадеус”.
В залата изведнъж бе настанала пълна тъмнина. Беше спрял тока, нещо съвсем нормално за периода в който “Амадеус” шестваше по кината. В настъпилата гробна тишина, някой много ловко се изхили, по същия начин, както се хилеше Амадеус почти през целия филм. Салонът избухна в бурен смях и хората запляскаха с ръце.
На един друг филм пък – “Атентатори”, Силвестър Сталоун трябваше да преспи с една девица в мотел. Девицата си легна в кревата, а Силвестър Сталоун, като истински пич си легна на земята. Всички очакваха, че скоро ще се озове в кревата на девицата – само се чудеха, по какъв начин ще стане това.
И начинът скоро им се предложи - девицата взе нещо от възглавницата си, някакво малко лъскаво пакетче и го подхвърли на Сталоун. “А, бонбонче!” –извика някакво момиче в салона и с това предизвика ехидния смях на цялата зала. Какво беше обаче учудването на всички, когато бат’Силвестър наистина лапна съдържанието на лъскавото пакетче. Наистина беше бонбон и залата отново избухна в смях! Смееха се на себе си.
А бат’Силвестър спа на пода!
Какво има да припомням водопадите от сълзи, които се лееха на “Бродяга”? Ще спомена само директорката на нашето училище, която ме стискаше за ръката в тъмното и през минута ме питаше: “Ще се оженят ли? Ще се оженят ли?”
Това беше на една прожекция в пионерския лагер в Шкорпиловци и аз бях имал глупостта да кажа, че вече съм гледал този филм.
...........
Постепенно пораснах и забранените филми ми станаха безинтересни.
Като студент, вече бях завършен киноман.
По това време успях да завържа и някои приятелства, които ми придадоха окончателните щрихи. Започнах да посещавам студийното кино.
Макар и крахът на социализма да беше вече настъпил, все още романтиката на киното не бе отминала. Хората все още бяха съгласни да се събират в първобитни условия за да гледат някой хубав филм.
И досега не мога да разбера смисъла на киното със симултантен превод, но съм гледал и такова – един черно-бял филм на Мартин Скорсезе, слава Богу - почти ням. Салонът обаче беше претъпкан.
Като истински киноман, вече гледах на киното по съвсем друг начин. Търсех скрития смисъл, майсторското решение, каламбурът, иронията...
И кой знае докъде щях да стигна, ако овреме не бях гледал най-великият (според мен и по това време) филм в човешката история – “Бразилия”. След като излязох от салона, ми се струваше, че вече няма смисъл да гледам нищо – търсенията ми бяха свършили – бях достигнал нирваната в киното!
........
Но.... сърбежът продължи.
Продължих да ходя на кино. Вече не търсех сублимното, а просто се радвах на хубавите моменти.
И бях на път да стигна до истинската същност на киното, като изкуство, а именно да забавлява и нищо повече!
Но.... този спасителен бряг ми бе отнет в последния момент от ... ех, от една жена.
Започнах да я водя на кино.
........
Странен начин на ухажване наистина, но продължил доста дълго и погълнал доста от оскъдните ми средства.
По всички централни кина ни бяха научили наизуст, защото тя все закъсняваше. Нервите пред киносалона обаче, се компенсираха от наркотика, който поглъщах вътре.
Много филми изгледах тогава... Мноооого!
Услужливата ми памет се бе превърнала в склад за киноактьори, режисьори и сценаристи. Познавах добре вече и тези, които вечно играеха третостепенни роли! Първите десет минути на филма ми бяха достатъчни, за да знам края му. Беше ми останало само удоволствието от музиката и от съпричастието. Е, и си тренирах английския, защото не винаги виждах надписите , поради вроденото си и упорито доразвивано късогледство.
Нито веднъж не я прегърнах, нито веднъж не и налетях в тъмното!
Нищо чудно, че след време тя ме заряза.
......
Все пак ми остана навикът да ходя редовно на кино и да вися пред телевизора.
Навик, от който бързо се отучих, когато се ожених.
Жена ми, слава Богу, мрази киното!
.........
Сега се задоволявам да гледам само киноафишите.
........
А веднъж, когато онова филмово гадже ме бе оставило сам в града и бе заминало на море с друг, гледах “Десперадо” седем пъти – всеки ден от седмицата по веднъж. Ако не ме беше срам от касиерките, сигурно щях да го гледам 21 пъти!