автор: bon_bon

/Това е пътепис, но с елементи на разсъждения. В него няма никаква художествена измислица. Ако Вие не можете да посетете този манастир - недалеч от София, то всичко в него - изглежда така./

Наближава края на пътя, който свършва тук, където започва планината.Ето я рекичката и портата на манастира, пред която чакат хора. Идвам не за пръв път тук - очите ме карат, зажаднели за примамливата красота!
Девическият манастир "Св. четиредесет мъченици" е голям и от всички страни опасан с виеща се ограда от кафяви тухлени фигури, обрамчени в бели правоъгълни рамки. Зид от кафявобяла огърлица - на пръв поглед, той нищо не скрива, защото наклонът на терена към входа е голям, само дето отделя двора от планината.
Спомням си, обаче че преди години монахините казаха за оградата, че са я направили да ги пази не от зверовете, а от хората.
Разположен в нозете на планината, манастирът изглежда като някакво дворцово имение. Между сградите, които не са възрожденски стил , а средноголеми къщи, разположени почти една до друга в зеления просторен двор, са израстнали
нов параклис и хотелска, част с красиви бели комини.
Идва ред и за нашата група да прекрачи прага на входната врата. Привлекателна е картината от редки цветя и храсти, любовта и финеса, с който е подредено и подрязано всяко дърво и храст е надделяла над всичко. Имаш чувството, че се намираш на най-невероятното място, погален от изворната манастирска тишина. Била съм и на други такива места, където се усеща женската ръка, но тук е друго. Сред вечния обръч строга планинска красота, не е толкова лесно да постигне човек или да вмъкне още по красива своя картина в планината. Да направиш оазис сред пустинята личи, но да направиш такъв, сред суровата силна могъща природа! Ръцете на тези жени са оставили цялата си любов във двора всичко е изпипано до съвършенство, като подарък за любим човек, а техният е Бога!
Забелязала съм, че годините им не могат да се определят, не от дрехите, а от непосилния ежедневен труд, който е прежурил лицата им. Ръцете им приличат на жилави клони. В това микрообщество сред суровата природа не би оцелял всеки...
Едва ли мога да опиша с думи изкустно подрязаните храсти, наподобяващи сърца, кресла, най-различни геометрични фигури, редките цветя, които за пръв път виждам и на които не зная имената, но през тази невероятна красота се минава за да се стигне до църквата. Нали трябва да запалим свещица за здраве.
Покрай дългата опашка около църквата се стрелна като лястовица монахиня и влезе в храма. Мина някакво време. Монахинята излезе. Видях лицето и, срещнах погледа и: Две големи щастливи очи, лицето и грееше. Много млада, прекалено млада девойка, почти дете...
И усмивка разляха под извитите мигли два извора чисти. Загърната в избелели одежди... Проправи си път и сложи на прозореца отвън на църквата хубаво изписан текст.
Зачетох - цитати от библията, но накрая текстът завършваше така: "И кажете на тези, които късат цветята да бъдат човеци поне в манастира!"
Изгуби се тя.
Влязохме в църквата, останах сама, приседнах за малко. През странична врата с енергична походка, почти подскачаща пак премина щастливата монахиня и излезе от главния вход.
Излязох пез непозволената странична врата и реших да потърся знаци от нейната почти детска ръка. Защо са и дали избелели одежди, те не са имали време да избелеят на нейната кръшна снага. Навярно така я пазят от нечовеците и света?
Насред зеления двор загледах дебелото стъбло на старата цъфнала круша.
Ето го белега - една мъничка къщичка, колкото кибритена кутийка, закачена там, от тия кичозните едновремешните, направени от залепени борови клечици...
Това е закрепено тук от нежна ръка. Към изхода на първата къща отвън на прозореца във кошница със сено е сложено голямо изработено, нашарано яйце. А над прозореца три лястовичи гнезда, едното от които пробито.
Ясно. Лястовиците ще имат наблизо сламчици да го отремонтират...
Коя ли отрудена от тия жени ще стори това? Докосвам света на младата с избелели монашески дрехи жена.
Отпивам вода от чешмата. Изправям се - надпис. Той гласи така: "Животът е миг.
Добрите дела надживяват смъртта".
На изхода пак тълпа от хора. Оглеждам двора. В голямата оранжерия тъмен прегърбен силует, една монахиня в дясно с маска на лице захранва десетки пчелни кошери.
Дочувам откъслечни думи на изхода: Взели са го от бездомните деца.
Да това е тя, нарекох я щастливата монахиня!
Тук е намерила свойте майки, сестри и баби дори. Те ще я учат, даже ще и внушат, че Бог е нейният баща.
Гледам високата планина.Там горе където зеленото е вече синьозелено е цъфнало бяло дърво - много красиво, само. Дали плод ще роди, не зная, но е цъфнало между иглолистните, а на поляната долу два бели коня пасат трева, а малките току-що родени кончета лежат на зелената земя. Гледам красиви картини, но щастливата монахиня, тя не излиза от моята глава. Дали пак ще я видя и знаци от нея ще има ли по тия трогателно красиви, но пусти места?