Тя бе толкова красива, поне за мен. Изпратих я до тях... не очаквах нищо. Всичко се случи за секунди, може би ако знаех какво щеше да се стане... но... тя ме целуна по бузата, аз отстъпих крачка назад, още една и се спънах в една саксия, много глупаво си помислих тогава...
Прибрах се и тогава се случи, в мен се появи една цяла вселена, нова и непозната... исках да я изследвам, да видя нейните чудеса... Не можах да заспя, цяла нощ си мислях за НЕЯ... Те е всичко, за което съм си мечтал, но постепенно в главата ми се появиха три гласа. Единя много силен, другия - тих, а третия много, ама много тих. Силния глас крещеше - "Иди при нея, иди и я вземи...", средния глас нашепваше - "Ти никога няма да я имаш, никога нямада я спечелиш...", а малкото тихо гласче само повтаряше - "Кой съм аз?". Какво общо имаше това "Кой съм аз?" с това което чувствах в този момент, не знам. Аз исках да я имам, усешах как се вманиачавам, разбирате ме, нали... Много исках да послушам първия глас, да отида при нея, да разкриясърцето си и да и се отдам, прекрасно нали... Но така става само в любавните романи... Реално втория глас описваше жестоката, за мен, действителност, аз никога нямаше да я имам... Това ми се заби в главата и тази прекрасна наизследвана вселена изчезна... Остана само пустотата.
"Кой съм аз?"
Колкото и да се измъчвах, мислех и премислях. Какво щях да загубя? "НИЩО" - каза първи глас, "ВСИЧКО" - каза втория глас, "Кой съм аз?" - каза третия глас. Мамка му с това "Кой съм аз?", какво значи?
Опитах се да я забравя, но уви, не става. Тогава взех решение ще се видя три пъти с нея и ще оставя трите гласа да говорят с нея. Тогава в главата ми изникна една мисъл "Чакай малко, какво правя аз не мисля... А не. Трябва да го обмисля това.". Тогава се сетих за една мисъл във филм на Уди Алан, че трябва да мислиш със сърцето, зашото кръвта минава от там, а тя циркулира по цялото тяло и знае как стоят нещата, а сивите клетки само си седят в главата и си нямат представа за нещата.
Глас първи!
Отидох да я взема, колко хубава беше само... Отидохме в едно заведение и започнах нежно да и говоря, поръчахме си нещо за пиене, но колкото и да слушах и да предавах каквото ми говореше първия глас, къде бяха се изгубили дригите гласове, сигурно се бяха разбтрали да не си пречат пък най-гобрия да спечели... Реших да пина малко повече за кураж и това ми беше грешката, започнах да ги говоря едни... О! Пълен провал! "Згуби я!" - изкрещя първи, "Нали ти казах." - тихо каза втори, от къде се беше появил не знаех...
Глас втори!
Излязохме в парка, само да се разходим. Започнах да и говоря за това как ние не си подхождаме, колко сме рзлични и каква голяма грешка би било ако се съберем. Тя се съгласи с всяка моя дума и това болеше, ама не като от изгаряне или от порязано с нож, не... Такава болка не съм изпитвал никога през живота си. Тогава се запитах тя толкова важна ли е за мен? Нали мога за живея без нея? Да мога! Мога ама... не мога. Това го разбрах чак на другия ден.
Глас трети!
И сега какво, какво ще ми помогне "Кой съм аз?"? Започнах да изливам всичко което ми е в душата и не е свързано с нея и взе че се получи, ние с нея си говорехме. В един момент имах чувството, че мога да и споделя всичко свързано с мен. Започнахме да си говорим на различни теми и изведнъж вътре в мен се оформи едно ново същество. Разговора ми помогна да открия неподозирани неща в себе си. И тогава третия глас каза - "Ето кой си!". Другите гласове вече ги нямаше или просто бяха толкова слаби, че не ги чувах.
Вътре в мен съм си изградил три мислени кръга, вписани един в друг. В първия, най-голям, кръг са всички хора, познати и непознати. Във втория са познатите хора които значат нещо за мен, а в третия кръг в центъра съм аз и в него могат да бъдат само хората които обичам. В едим момент в центъра до мен се появи тя и ние стояхме един до друг... Шантаво!
Седяхме един срещо друг и се взирахме в очите. Аз направо потъвах в нейните. Събрах смелост и и казах името и точна да продължа и да и кажа колко многа искам да съм с нея и няма, ама няма друг човек на света, който може да я направи щастлива освен мен... Спрях... на името... Разбрах, че няма смисъл... Ние никага нямаше да имаме нещо подобно... Тя разбра какво исках да и кажа и се усмихна... каза - "Малко глупаче...". И двамата разбрахме, че връзката между нас е на друго ниво, ние не бяхме любовници, не бяхме и приятели, ние бяхме нещо много по-възвишено от това и ние сме най-щастливите хора във вселената!
Тя ми каза веднъж, всеки човек, който срещаш има предназначение за теб и ти трябва да разбереш как той може да ти помогне да станеш по-добър и да откриеш истинското си аз. Това за мен са думи на философ. Тя за мен е този кайъгален камък около, който започнах да изграждам истинската си същност. И пожелавам на всеки да намери своя камък. И дано да имате шанса да прекарате целия си живот с този човек, аз нямам този шанс...