автор: TheBloodThirstyBunny

Дума след дума, жест след жест. Бавно изгарям... Тлея в собствените си думи, поведение и жестове.
Има ли време? А аз вписвам ли се в него? Знам! Знам! Не съм нищо специално. Просто поредната песъчинка в сухият морски пясък. Умирам! Бавно , но сигурно! Просто усещам как пламачето гасне, само заради мен! Отново успях да нараня човек, на когото държа. Пуста му и гордост. Защо сме такива? Защо аз съм такава? Защо не мога да сдържам яда си , а задължително трябва да го покажа? Или това, или онова! Не мога повече, не мога да сдържам себе си в обвивката. Хах... че кога съм го правила? Винаги, когато нещо не ми хареса трябва да се разбере. Глезено детенче!! А къде са ми компромисите... и как смятам да общувам изобщо. Толкова емоции... Не мога ли да ги крия. Да си ги запазя за по- късно. Какво съм аз?... Нищо! Просто вехторийка, лист оставен на вятъра. Айде взимай ме и ме отнасяй по- бързо, че... времето лети ли, лети! Пък по - живо по-здраво!