автор: Tiranozavar

12 прозореца. Преброих ги. 4 гледат към улицата, четири към вътрешния двор, два са извисили стъклени чела край витата им стълба, и последните два за мансардата. Мъж и жена са.
В понеделник наричам мъжа Робер, във вторник Стефан, в сряда Пиер, после Луи и така нататък. Робер е грък, автор на книги за сънища, Стефан е светец, бил е апостол или не е бил, не помня, Пиер е режисьор, Луи е художник и така нататък. Седем мъже за седем различни жени, в седем дни. В понеделник тя е Магдалена, която е светица, във вторник е Марта, с бяло лице и свенлив поглед, в сряда Мария, която чака дете, в четвъртък... и така нататък. Нощем стоя на тъмно и ги шпионирам. Сядам в огромното кресло срещу прозорците им... Да напиша ли отново „и така нататък”? Защото е ясно какво следва. Ясно като прозорците им в хубав, окъпан в слънце и мека светлина ден. Ясно е какво прави един воайор – опипва се, притваря клепачи, по кожата му се разхождат бавно мравките на страстта. А Мария, Марта, Магдалена и Пиер, Луи, гръкът Робер... разполагат живота си пред мен. Вечерят зелена салата и панирана риба. Нарязана на тънки парчета, с бял сос и лимон. Тя пие бяло вино, той коняк. Вторник. Отново зелена салата. Тя реже репички, после лук. Месото отново е бяло. Пиле. И картофено пюре. Меко като коленете ми във фотьойла. Като китките ми, отпуснати покрай бедрата, като меката кожа на Магдалена. Онази, за която казват, че е светица. Мека. Като мозъка ми. Пихтиест, жаден, влажен. Водя си дневник. Като малко момче. Като момиче, всъщност. Момчетата не водят дневници. Тя разказват истории. Вечер, скрити в задните дворове, под дърветата, сред светлинките от първите цигари, първия дим, последните разкази за игри и първите намеци за момичета, първите шеги за жени. Записвам: в понеделник Луи описа с пръсти няколко кръга около гърдите на Мария, няколко резки по гърба й, няколко размазани фигури по вътрешната страна на бедрата. След девет месеца, изписвам бавно с молива, Мария ще му роди дете. П. С. Да проследя как се променя Мария. И ще слезе ли Гавраил от небето и каже „Блажена си ти....” и така нататък. Виждам ги само до кръста, никога в цял ръст, не виждам глезените на жените, хубавите подбедрици, нито цвета на обувките на мъжете. Робер носи остри обувки, със стегнати връзки. Магдалена винаги е с рокля до средата на прасеца. Пиер носи бермуди, а под тях краката му кльощави и космати клечки. Марта има мек, кадифен глас. Не, трябва да измисля друга дума. Задрасквам думата кадифен. После и думата мек. Марта има плътен глас, с лека дрезгавина. Ако й се обадя по телефона, нейното „Ало...” ще близне мидата на ухото ми, ще се плъзне по врата ми, корема и още по-надолу... Марта, свенливата жена с кабаретен глас. „Кой се обажда”, ще попита Пиер. Някаква грешка, преплитане на линиите, ще отговори Марта... А после двамата ще преплетат тела без да подозират за мен. Един извратен воайор. Само извратен. Само воайор. Във всички случай обаче само един. С едно име. Седем дни в седмицита. Един чифт похотливи очи. Един чифт изморени ръце. Един чифт крака, с омекващи колене. Един мъж, мек като локум. Като вафла, в която потъват белите остри зъби на момиче. Един Хамбургер, един Хумболд. Отново П. С. Да не споменавам тези имена повече, никога повече, никога...
Марта и Мария, Луи и Пиер имат котка. Рижав голям котарак. Често, докато вечерят котката скача на масата, души им в чиниите, когато са с гръб. После се умилква около тях. Те се усмихват. Котката се радва на Марта, мърка й, после преминава през масата, опира ухо до Робер. И гръкът се усмихва. Взима я на ръце, говори й. Котаракът изглежда доволен. Когато ги наблюдавам в четвъртък, в сряда, във вторник... когато ги наблюдавам така, аз искам да бъда котка. Да съм близо до тях. Да бъда гален и глезен. Да се опирам до матовата кожа на Стефан, да душа зад ухото Магдалена, да ги шпионирам отблизо. Но не мога да бъда котарак. Заставам на колене, опирам длани на земята, опитвам се да си представя какво е да гледаш света оттук, опитвам се да мяукам. Но не съм котарак. И душата ми не е. Моята душа е огледало. Отразявам дните на седем жени и седем мъже. Нощите им. Разговорите им, които не чувам. Допирите им. Докосването, отблъскването, страстта, отчаянието, болката. Бавните глътки вино и парливото ухапване на коняка. Дори нямам телефон. И не мога да звънна на Мария да я питам как е, да й кажа каквото и да било. Да бъда сдържан, просто съседът отсреща, който я кани на гости. Разбира се, не сама. Разбира се, мадам... Госпожо е по-добре, като че ли. Разбира се, госпожо, с Вашия съпруг. Заповядайте, аз живея отсреща, а досега не сме имали повод да се запознаем. Не, няма нужда да купувате нищо. Аз съм просто един самотен възрастен господин... Не, аз съм просто един самотен човек, който иска да покани млади хора на гости. Не, нямам деца. Не, няма нищо, откъде бихте могли да предположите. Разбира се, ще Ви чакам....
И така нататък. Но не се осмелявам, записвам в дневника си. Като дете, като малко момче, видях една котка, същата като тяхната. Рижа, голяма и хубава котка. Беше заклещена в рамката на един прозорец. И беше умряла. Исках да извикам някого и да се махна едновременно. Не исках да гледам нагоре, към прозореца, от който безпомощно бе увиснало тялото на котката. Но не отклонявах очи оттам. Мухи се нахвърляха върху трупа и аз гледах, отчаян, смразен и безпомощен. Сега си представям тяхната котка, заклещена. Рижавият котарак опитва да излезе на слънцето, на перваза на прозореца, но не може да прескочи препятствието и тялото му се скършва на две. Кръвта му спира и малкото мъркащо сърчице се пръска. И тогава аз ще изтичам навън. Притеснен. Ще търся входа на къщата им. Ще чукам по всички врати и ще крещя на тези седем жени и седем мъже. Моля ви, погледнете си прозорците. Моля ви, проверете прозорците.
Днес е събота, изписвам в дневника си. Който водя като момиче. Това вече го написах. Отсреща Стефан и Марта се приготвят, тя се облича още, той я чака на вратата. Рижо е някъде там, между двамата, гали се в коленете им. Не искам те да излизат именно днес. Ако Рижо се заклещи, аз няма да мога да ги предупредя.
Няма да бъда никога близо до нея. До Марта, Мария и Магдалена. До Стефан, Пиер или Луи. Никога няма да ги поканя на вечеря, никога... Съжалявам за вашата котка, съжалявам... Съжалявам и че по такъв повод. Не, не я видях по-рано... Случайно погледнах към вашия прозорец и беше вече късно...