автор: gargabela

Аз исках, но не смеех,
разбери...
Прашинките танцуваха с лъчите
на късно, бяло слънце,
може би
виновни бяха устните,
очите.
Аз чувах острия, терзаещ звън,
със който чупеха се
чашите кристални
и виното на лудата ми кръв
течеше ярко и карминено,
фатално.
Обличаха ме в тежки, тъмни дрехи,
с миро помазани косите ми
заспаха
и нямах право на тъга-утеха,
на свое кътче под капчук и стряха.
Ще тръгна, щом отново зазори.
И пътят ще премине през сърцето,
ще го разкъса, много ще боли,
но чака ме отдавна там , небето.