автор: TheBloodThirstyBunny

Изчезваше... Всичко изчезваше! Всичко! Всички онези чувства бяха измама, поредната заблуда ,която те кара да се чувстваш сигурен, сякаш живота няма край... сякаш...всичко е вечно!
Изчезна и ти... Хах... Все още усещам миризмата на страх. Изпълва стаята, пропивайки се във всеки мебел... Пропила се е дори и в килима под мен. Може би , за това я усещам в този момент толкова силно!
Седях на земята, сгушила се в себе си и плачех! Сълзите размазваха черния ми грим и се стичаха по бузите като малки поточета. И те се губеха - така - със същата бързина... Както всичко , около мен!
Помниш ли онази плаха усмивка , която ти отправих докато седяхме на хълма. А ти какво ми каза? „ Спокойно... аз съм до теб”. Целуна ме по челото и нежничко се приведе към ухото ми прибавяйки „ Ще бъда тук завинаги!” Хах... Не предполагах, че под "тук" имаш в предвид мислите и сърцето ми, защото повярвай ми – Не можеш да излезеш от там! Слънцето залезе, а ние останахме там гушнати ... Чувствах се толкова сигурна в обятията ти! Никога не съм мислила, че любовта ти може да залезе, както огненото кълбо в онзи ден!
Колко сме глупави ние хората, мисейки си че може да имаме Вечното! Нещо , което да ни пази живи! Ти беше живота ми.Сега живота ми... пропадаше като пясък между пръстите ми!
Не усещах как се поклащам леко в агония. Знаех само едно! Нямах сили за нищо.Нищо друго, освен...
Погалих дланта си с бръснарското ножче. Лека усмивка се прокрадна през напоеното със сълзи лице. Утеха! Колко нежност можеше да ти донесе този предмет, стига да не използваш острието. Просто не тярбаваше да мисля! Не трябваше да мисля, защото бързо щях да се откажа... Ами ако? НЕ! Всичко свърши! Всичко Изчезва! Леко плъзнах ножчето по ръката си. Бавноооо... Метала се разминаваше с нежната ми кожа, докато не достигна целта си. Забих , леко може би дори нежно... Усмивката ми се разшири. Беше примесена с болката, но можех ли аз да понеса повече... можеше ли да ми навреди... Хах вече нищо не ме интересуваше. Алено червена кръв бликна. Продължих да забивам острието плъзгайки го надолу по вената.Стилно... с усмивка! Притворих очи с облекчение,а тялото ми започна да се отпуска назад. Чувствах се като перце.Вече нямаше нищо. Леката светлина отслабваше.Губеше се някъде в безкрая ... Отстъпваше пред мрака... Оставаше само тъмнина и ... нищо! Просто едно примирение! „Ще бъда тук завинаги!” – Тези думи останах в стаята... Както и всичките ми спомени! Всичко просто ... Изчезна!!!
Безжиненото й ,сега ,телце падаше сякаш с часове. Стичащата се кръв напои килима за части от секундата. Щеше да остане там, на земята, до сутринта, с тази налудничево сладка усмивка на лицето, и нямаше да се събуди повече.Беше получила така жадувания вечен сън.. А после... Всичко изчезна... Сякаш стаята започна да се отдалечава...а тъмнината обгръщаше нежния й силует бавно... всичко се загуби в бекзрайността !