автор: Stormy

Смит е често срещано име в Америка и в него няма нищо необикновенно. Да бъдеш фермер на повече от 60 години и въпреки напредналата си възраст да продължаваш усилена физическа работа е не много често срещано, но въпреки това напълно обикновенно. Дори похвално.
Да имаш дълга, гъста, бяла коса, със сиви кичури на места и гъста, бяла брада, и да напомняш на отшелник с вида си е леко нетипично, но всеки има право на свой стил. Да си мълчалив също не е толкова странно, предвид това, че си вдовец.
Тогава какво толкова зловещо намираха децата в Рори Смит?
Историите, които разказваха за него се предаваха повече от 10 години и аз знам много от тях. Често се случва, когато в петък, след училище, седна до Пол Кремън на стълбите пред “Кръчмата на Джо” и го попитам каква е редовната страхотия, която е подготвил, той започва историята за Смит.
И аз слушам. Както онзи следобед.
- Знаеш ли как е починала Миранда Смит – жената на Рори? – ме попита той и насочи лъча на фенерчето към лицето си.
Аз знаех. Знаех, слушала съм тази история хиляди пъти – още откакто бях девет годишна. Но исках да я чуя пак. Динамиката, с която я разказваше ме пленяваше. Вече знаех историята на изуст – всяка дума! Но всеки път я слушам, сякаш я чувам за първи път.
Пол започна:
- Било лятна вечер. Миранда се люлеела на стола, който била наследила от майка си. Бил изключително красив – най-скъпоценната вещ на Миранда.
Затварям очи. Виждам баща ми да лежи в леглото си прикован от инсулта и да говори безмислици на майка ми. През открехнатата врата виждам как той шепне настървено, а майка ми ридае.
- Децата знаят! Знаят истината за Миранда и Рори Смит!
Майка ми кима.
- Не ми ли вярваш? За Бога, Моли, попитай Пол Кремън, хлапакът!
“Пол знае!”, казвам си аз на ум, и изтичвам в стаята си.
Пол знае. И аз знам.
- Тази вечер Миранда очаквала съпруга си с нетърпение. Не, не искала да се хвърли на врата му след като се прибере. Не го очаквала, заради подаръка, който може би щял да и донесе от града. Очаквала го, за да му съобщи, че го напуска. И не просто да го заяви в омразното му лице, а да изпълни заплахата си – да се завърти и да не погледне назад. Да върви с гордо вдигната глава и дори самият дявол да не може да я спре. Но тя била женена за самия дявол и той не би я оставил да си тръгне просто така.
Миранда погледнала съсипания си стол. Нямало следа от красивите златни украси по него. Бил съсипан от онзи негодник. “Майка беше права.”, мислела си тя, “Трябваше да остана в училище вместо да се женя за Рори.”
Червеният пикап се показал в далечината. “Сега или никога момиче!”, казала си Миранда и зачакала. Пет минути по-късно Рори се изкачил бавно по стъпалата и най-безцеремонно подминал съпругата си. Останала възмутена, Миранда се втурнала в кухнята и заблъскала с юмруци по него. Удряла го по гърба, а той не отронвал нито стон. Накрая жената се успокоила, обърнала се и тръгнала към вратата. Хванала дръжката и заявила тихо, че го напуска. Че е било грешка да се женят изобщо. Че след няколко седмици ще се разведат и тя няма да му се пречка. “Ще се постарая да не ме виждаш никога след развода, Рори!”, казала тя и излязла от къщата, като затръшнала вратата след себе си. А фермерът излязъл и я задминал с бързи крачки. Отишъл в бараката и взел мотиката си. С напълно безизразен поглед настигнал жена си и я повалил на земята с един удар на мотиката. Тя потънала дълбоко в рамото на Миранда, чул се отвратителен звук, после вик на болка и кръвта бликнала. Рори продължил да нанася удари дори след като виковете спрели. А очите му не изразявали разкаяние, отчаяние, ярост или нещо подобно – не, били напълно плитки и безизразни. Накрая заровил трупа на жена си в задния двор.
Сега...- каза Пол и запали цигара, - Сега, не знам дали тази история е истинска, но няколко дена след смъртта на Миранда Смит, с родителите ми минахме с колата покрай фермата на Рори. Погледнах през прозореца и видях следи от кръв по земята. Вече бяха станали тъмно кафяви. По-късно научих от Джери Сойер, че старецът ги изчистил с Кока-Кола.
Пол приключи разказа си и издиша облак цигарен дим. Вече се свечеряваше и аз трябваше да се прибирам. Пожелах му приятна вечер и се запътих към вкъщи. Трябваше да вървя само десетина минути, но бях доста наплашена от историята. Ел Сердо е малко градче и вечер няма почти никой по улиците. Непрекъснато се оглеждах.
Изведнъж усетих, че някой ме наблюдава. Знаех кой е. Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Забързах крачка.
Влязох в църковния двор. Отворих високата порта на църквата и влязох вътре. Седнах на пейката на първия ред се обърнах към вратата. Стиснах здраво кръста, който висеше на врата ми и започнах да шепна трескаво: ”En el nombre del Padre, y el Hinjo y del Esprito Santo!”. Наследих кръста от татко.
Лъжа!
Откраднах го от него. Изхлузих го от врата му, когато почина.
Преписвах на контролните в пети клас. И в шести. И в седми. И все още го правя. На всяко контролно – преписвам, правя пищови. Сътворила съм десетки начини за препис. И винаги имам отлични оценки. Никога не ме хващат.
Аз откраднах пръстена на Ан-Мари. Никой не ме заподозря.
Аз подправих подписа на сестра Мейси.
Аз се натисках с Мат Милър в колата му миналото лято.
Аз се чукам с Хари Едуин всяка неделя. А понякога и с Джеймс Едуин. Брат му.
Аз крада брендито от магазина на господин Харли.
Аз подпалих къщата на Аксел Крис.
Аз убих кучето на госпожа Пърл.
Аз! Аз! АЗ!
“Тихите води са най-опасни!”, казваше татко. Прав беше.
Вратата се отвори. Видях високата фигура на Рори. Мотиката беше на рамото му. Не той беше дяволът. Аз бях.
Той тръгна бавно към мен. Бях вцепенена от ужас. Не можех да продумам. Бавните крачки отекваха в Божия храм. Все по-близо и по-близо.
Никога в живота си не се бях изповядвала. Досега.
“Прости ми, Господи! Помогни ми...”
За миг срещнах бистрите, кафяви очи на Рори Смит. Очи, лишени от всякакви чувства и емоции.

КРАЙ