автор: Bonnka

Има нещо като зрелище в това да бъдеш ловец. Но ние хората като основа сме си варвари, може ли да изпиташ вина в това да ловуваш? Вина на съвестта или трепет и очакване. Аз съм ловец. Добър при това. Но не ловувам животни – нито хора. Аз съм най – добрия ловец в ловуване на чувства. Не бях обучена от крупни чувство-консуматори. Но бях наследница на утвърдени манипулатори.
Отраснах в селски дом, край гората. Сутрин се събуждах от шумоленето на близкия поток. А вечер заспивах с воя на дърветата. Моите миризми бяха на прясно окосена трева, пот и домашен сапун.
Единствените мъже, които бях виждала, бяха закръглени трактористи, а жените – селските клюкарки, които дарявах с подигравателния поглед на някой, който не знаех, че съм.
Докато дойде време в което напуснах селото, без капчица тъга. Търсех причина или спомен, нещо което би ме накарало да остана – нищо. Само някакво неясно чувство на очакване и на завръщане. Завръщане в място, което бе непознато за мен. И въпреки всичко, това бе моето място.
С първото стъпване в шумния, огромен водовъртеж на града, до носа ми достигна непозната миризма, но природата ми я помнеше. Гърдите ми се изпълниха с отдавна забравени, древни чувства. Различен вятър развя косата ми, подуших сладостта на порочно течение и несигурно се приближих до магията. Пазара, на който всичко си има цена. Да платиш със страха си, с това – да можеш да мразиш, да платиш, като причиниш болка, с ревността, и накрая плащаш с любовта.
Първото чувство, което поех в моята бездна бе – страх. Той се страхуваше от провала на природата си, от подигравките на жената, унижението, което следва. Плашеше се от нерешителността си и от мъчителните спомени, които глождеха съзнанието му, оставяйки го в собственото си немощно мъжко тяло. Жълт, страхът бе жълт.
Следваше омразата. Този мразеше жените, отразени в една единствена жена – майката, която го бе изоставила, като непотребна и използвана носна кърпа. Дала му живот, но го захвърлила и забравила завинаги. Студ, омразата бе айсберг.
Насилие и болка беше третото, което изконсумирах. Кръвта измиваше страданието му. Страдание на увредения му мозък. Търсеше в чуждата болка, еквивалент на собственото си разядено съзнание. Лава.
В четвъртия намерих – ревността. Той искаше да ме задържи за себе си, обсебването беше неговия начин на живот. Независимо, че точно чрез ревността – се поставяше на най – ниското стъпало. Цялото преживяване на подобно чувство от неговата собствена страна, бе подозрението и от подозрението - ревността. Аз погълнах ревността му като собствен тласък в стълбата на чувствата. Невзрачна, като шепа суха пръст бе ревността.
Трупах. Докато бях пълна с чужда болка, с чужди страхове. Станах мразещо до болка плашещо създание. Докато……не срещнах петия.

„Обичам те…” каза простичко „…без обещания, без сметка и без желания. Не защото си умна, не защото си красива и не защото държа да ме обичаш. Само ми позволи да го правя аз. Остави ме да те виждам, позволи ми да мечтая, като бъдеш героинята в мечтите ми. Искам да ти дам моята любов, защото своя нямаш. Аз ще погаля косите ти и ще задържа чувството в себе си. Ще те докосна с устни и допира ще остане в мен. Близостта ти ще поддържа топлината на сърцето ми. Завинаги ще запомня аромата ти.
Когато стана сутрин ще гледам през твоите очи, и света ще бъде по светъл за теб. Ще се смея със звъна на смеха ти, и ти ще съумееш да освободиш радостта си. Ще плача с вкуса на сълзите ти, докато отмия натрупаната болка. Но ще те оставя свободна, свободна в избора, свободна в действията. Ще те оставя да създадеш свои собствени мечти.”
И аз повярвах, намерих неизпитано до днес чувство, което бе родено в мен. Което бях създала сама, не бях погълнала от друг, бе просто мое.
Загубих жълтите отблясъци, студа изчезна, и лавата която ме изгаряше потъна в тлен. Дадох живот на цветето, което засях в пръстта. Опознах и радостта.
След това загубих. Любовта не е чувство или желание, тя е просто състояние. Преходност, която преминава дните и се губи в реалността. Изчезва така, както е дошла. Остави ме сама без чувства. Празнота.
Пак станах старата обвивка, отново бъдещ чувство-консуматор.
Настъпва ловния сезон.