автор: dihanie

(Естествено не е рима... да не се заблудите)

Пътувах
от никъде за някъде,
с градския транспорт.
Когато съм с карта нямам равна.
Навързвам автобусни линии
като добър математик числа.
В пълния трамвай
пред мен седеше
младеж с чаша в ръцете.
Нагъваше кафе,
а по лицето ще речеш
че гълта 40-градусова.


Когато, след поредния завой
очите ми се спряха
пак на него.
В ъгълчето на окото му видях
как натежа една сълза
Самотна,мъжка,тежка
се отрoни
и сякаш се стовари върху мен.
А той посегна към горчилката.
На следващта спирка слязох.


Ще ми се, мили мой, да можех
да те докосна
Чисто човешко докосване
А ти да не ме вземеш за смахната.
Не зная твоята болка.
И не е там въпроса
Да можех да те докосна
и да ти кажа, че си красив,
че няма значение вече причината
недей да тъгуваш.
Че дори мъжете да
не трябва да плачат
и когато си тъжен, бога ми,
пак си красив.