автор: jeck

Четях много вечер. Майка ми и баща ми ставаха да ми гасят лампата но аз отново си я светвах, или пък си свързвах батерийка с ел. крушка и светейки си по такъв начин, четях под леглото или под одеалото.
Така си развалих очите и в IV-ти клас сложих очила. Майка ми го преживя много тежко. Помня, че все ме изпитваше на часовника в кухнята или на номерата на колите, когато вървяхме вън по улицата и аз все се чувствах уплашен - дали ще успея да видя или не.
Поне през летата бях извън града. Всяко лято ходех на селото на майка ми и изкарвах там ваканцията (с изключение на времето, през което ходих на лагери - 4-5 пъти от IV-ти до XI-ти клас). Станево беше (и сега е) едно закътано място, не чак толкова колкото много други села преобразено от "социалистическия прогрес" в селското стопанство (който наред с известно подобряване на бита на село уеднакви и обезличи селата).
Особено самобитна и привлекателна е местността която го заобикаля - между селото и Дунава - това са били блата, които след построяването на дигата край реката са били пресушени - едно все още донякъде диво място.
Там, дори да не излизах навън, само да обикалях двора по цял ден, пак бях в постоянен досег със Слънцето и Въздуха. Ето и сега в мен нахлу картината на своеобразните постройки в двора - голмия навес - плевник, дето му викат "кош", кошарата, която преди 9-ти септемри е била пълна с добитък, пък сега я ползваха за зимник. Прабаба ми и прадядо ми почти не знаеха български - само влашки. (През Руско-турската война в началото на XIX в. при отстъплението на воиските на ген. Дибич Забалкански, част от селото преминало с тях оттатък Дунава, във Влашко, и се върнали по родните си места след Освобождението, тъй че няколко поколения се били порумънчили). Сякаш сега вдъхвам аромата на сеното, което дядо ми с неговия приятел - каруцаря Митко Рацоина докарваха с големите каруци и го складираха на тавана на кошарата.
Там играех със съседските деца, които се чувстваха навсякъде у дома си, като рибите в голямата река, а аз оставах напрегнат между тях. Все пак ходехме на Дунава, излизахме вечер на кино.
И тук - на село - доста време прекарвах над книгите. "То какви ли книги" - си мисля сега - "Село Ведрово", "МТС", "Село край завод" на Ст. Ц. Даскалов - се въргаляха над гардероба (сигурно ги бяха дали безплатно, или като награда на вуйчо ми - зам. директор в едно машинотракторно училище в съседното село). По едно време намерих и четох едно старовремско издание на "Вертепъ" на Зола.
...................................................................................
В Сливен, в блока, имахме банда от 7-8 момчетии, всичките родени между 1954 -1959, всичките по-големи от мен. Аз излизах да играя с тях, но се чувствах притеснен, боях се от подигравките, от майтапите им, от грубостите. А те пък, като, са усещали моята боязливост и чувствителност, още повече ме вземаха на подбив.
Сред тях поне научих за поп-музиката и поп съставите. Някои вземаха плочи на поп-групи, разменяха ги с други момчета. Най-важното, което научих, беше да слушам предаванията на радио "Свободна Европа" с поп-музика. Започнах да ги слушам в VII-ми клас, най-вече предаванията на Румънската редакция - "Метроном". Особено в неделя това бяха 4 часа поп-музика - от 14 до 18ч. - бях залепен за радиото въпреки лошото предаване (постоянно работеха заглушаващите станции на "социалистическите" страни).
Често бродехме по реката - коритото тогава беше много по-чисто, нямаше още толкова много боклуци, нямаше толкова много бари за пране на килими и одеала, а и багрилните цехове на текстилния комбинат горе в "Боаза" все още не бяха се разработили с пълна пара (в по-късни години реката вече течеше постоянно сменяйки цветовете си: червено, синьо, зелено и т. н...). Водата беше бистра, имаше риба: мрени, карабалъци (мисля народно име на кефала), кротушки... Ловяхме с ръце, а най-често - като вържеш презрамките на потника - и става като мрежичка…
… Сега като вървя край реката и виждам как съседните къщи са си изхвърляли всякакви боклуци в коритото и пак деца (но сега много по-рядко) слизат в коритото да си играят - си мисля - "Как могат тези деца да влизат да играят сред боклуците?". Но после си давам сметка: " Всъщност те не знаят, че там е мръсно, че това корито на реката е замърсено, те не са го виждали по-чисто.
Нещата, които вижда човек през детството си, нещата, които го обграждат през детството му, неизбежно остават най-чистите, поради свежестта, непринудеността, непокътнатостта, невинността на детските сетива, съзнание и възприятие... Всъщност това за тях е чистото корито на реката.
Как девалвира усещането, представата за чистота с поколенията, когато замърсяването расте около нас!