автор: petinka

По белите пътища нощни, огрени
от нежна и сребърна, остра луна,
от светулките, в мрака така затаени,
от очаквана тъй синева,

от поляните, в злато запалени,
и от бистри потоци планинска вода,
в мен се таи една, неизказана още
във сърцето ми, пак обичта...

От раздялата с тебе очите проплакват,
и скрити, те молят с неистов копнеж.
Но когато сърцето е толкова чуждо,
и когато обвито е цялото в скреж,

мойто, туптящо и с вяра богато,
изпълнено с чувства и свят от мечти,
копнежно предава в пороя на вятъра
своите чудни, усмихнати дни.

И спомен остава, замесен от трепети
и от кристалния някога ведър, бял смях.
Огромната рана ще остане отворена,
но мога да кажа :"Боли,но живях"!