автор: petinka

Уморено, бавно се движи той в този час,
на поднос тъгата понесъл в деня си.
Като изсъхнали вече цветя ще я крие от нас...
Не, не иска съчувствие, даже го мрази -

него, Светът, за това, че до средата е пътят му,
и колко ли още до края все тъй ще върви?
Разранени от острите ръбове са ходилата му,
дланите - напукани като стари и мъдри земи.

Прощавал на всички по малко от грешките,
дори и не толкова малки, когато били.
И знаел – да сбъркаме толкоз човешко е.
Хора, зове ни, нека на всички простим...

И днес всеки търси човешкото в другия,
и моли се пак да настъпи покой.
От джоба прокъсан изтръсква последна надеждица
и огън - да стопли бедняка в порой.

И когато с умора в очите заспиваме,
нека го срещнем - онзи старец с бяла брада,
в съня си към него ръцете молитвено
да вдигнем за мир и за здраве, с Човека до нас.