Не за пръв път съм ничия.
Но за пръв път щуреца мълчи.
Любима от хиляди притчи,
нощта крие слепи очи.
Въжето в герана заскърца,
среднощен ветрец зашептя
на бухала своята тайна:
да хване в котлето луна.
Цветята дочули мълвата
смутено навеждат глави:
не може неверникът-вятър
луната в капан да лови.
А тя се оглежда сребриста
и с острия сърп откоси
гроздове от звездни бисери
и образът лумна в искри.
Немирникът-вятър лудее.
Перчемът му как се черви,
че скоро невяста ще вземе
със янтърни,огън коси.
И както ветрецът палува
незнайно отнейде довя
пълчища от смръщени облаци
и скириха момата-луна.
Зейна герана бездънен
с катрането,черно око.
Бухълът гордо изпъчен
надсмива се грозно и зло.
Щурецът отново засвири
с продрано,тънко гласче.
А вятърът в зрелите ниви
от мъка класовете сече.