автор: TheBloodThirstyBunny

Поглед - студен. Очите все още незатворени, но издаващи увереността. Колко ли време бе нужно да се осъзнае смисълът? А дали я имаше онази лента, преминаваща пред очите ти преди да умреш?
Поглед - студен. Очите все още незатворени, но издаващи увереността. Колко ли време бе нужно да се осъзнае смисълът? А дали я имаше онази лента, преминаваща пред очите ти преди да умреш? Дали е видял целя си живот в рамките на секунда? Дали сега не е тук, или някъде там ,а дали не е сред нищото? Може би просто...не съществува - спряло е всичко... изчезнало е и съзнанието го няма. Просто край... едно черно простотранство , а теб те ...няма.
Какво ли е просто НИЩОТО... да изгубиш себе си, да загубиш споменте си, сякаш никога не си съществувал и не си живял ТВОЯТ живот... Раждаш се , а сякаш не си БИЛ! Умираш и ето го нищото? Ами ако наистина е едно голямо нищо след това? А ако след като последния дъх излезне от устните ни, започваме да изпитваме само болка и болка и пак и пак... Дали ще свикнем с тази болка? Ами... ами ако там е толкова тъмно , а ние просто се лутаме и няма край... "Вечната разходка" ? Ами... ами ... И ето го факта. Ние живеем във въпроси... живеем от въпроси и умираме със въпроси... А отговорът... той така подло се изплъзва между пръстите ни всеки път...Дали поне накрая го получаваме?
И сега... Дали ТОЙ знаеше пътя напред? Гледах безжизненото тяло и просто ... мислех. Колко елегантен изглеждаше той в костюма си. Сякаш просто дремва, в топлия следобед. Трябваше ли да плача, да тъжа? Той никога не бе го искал. Помня! Не го иска и сега. Толкова години да бъдеш с човек, да те е отгледал и да ти е дал началният тласък по пътя... тежкия, болезнен път наречен живот. Хах... всеки компромис, забрана, каране, шамар, усмивка... и накрая остава само спомен. Гледаш безжизненото тяло и се молиш след всичко... просто да има малко щастие - " Една последна цигара, за ненаситния пушач! "
Усмивка изникна на лицето ми! Даааа знам, че звучи налудничево- родителят , когото обичам лежи в, от тук насетне, вечната си постеля, а аз вместо сълзи... просто се усмихвам, но... аз знам ,че човекът пред мен, в живота си е постигнал толкова много, и виждайки тази усмивка на лицето му ... и макар отворените очи да са някак празни... Там е неговата усмивка. ... Умря щастлив! Това е важното за мен, че в посления миг, осъзнато е не лошото, а щастилите мигове. Внезапоно една сълзичка се стече и изчезна в изкривените ми устни. Солен вкус... като морската вода... А сълзите могат да образуват океан... стига да им позволя! Но не... знам ,че той иска да се усмихвам, да съм силен и да не губя надежда. "Ще уважа това последно желание, татко "!
Приведох се и целунах безжизнената ръка, погалих белите коси и просто поех по пътеката в празната катедрала. Между пейките съзрях нещо лъскаво, което проблясна, срещайки се с лъч светлина влизащ през обрисуваният прозорец... Приближих се и забелязах, че това беше часовник. Когато клекнах и го поех в ръце забелязах, че е златен, с гравирано изречение по сраните си "Времето е ключ, но малко откриват правилната ключалка" . Беше спрял! Гледах стрелките. В тази зала , сякаш нищо не съществуваше, а сега открих, че дори време няма! Изправих се загледан в красивата вещ.
... Колко много струва времето, а как го пилем...