автор: mastilo

„Защото само когато съм на сърфа, усещам присъствието на Бога. Океанът. Слънцето. Вълните. Плажът. Небето. Не мога да ти обясня, докторе. Все едно да се молиш без думи.“

Пат Конрой

Къде ми е сърфът? и докато се питам
ми никне смъртен грях - празнотата,
която ме носи по бели коси,
като предпазен саван от безумие -
а гениталиите ми още се репчат,
пленителни и дръзки, пренавити пружини,
още искат да безчинстват
с щекотливите и ултра-звучни въпроси -
как изпързаля душата ми през носа
и цопна в памуковите ти длани
и панталоните ми станаха седем/осми,
модно, сезонно? нищо такова,
нищо болезнено, екстаз и нащрек,
намек за ПОСЛЕ, до после белея -
грешна доставка на грешен адрес,
тук ли е грешката или в разчесването
на библейски сюжети до кърваво -
не искам да се крием от юмруците Му,
искам да се скрием в тях, че
никога е много време,
винаги е малко време
за да се разсейваме,
а утре може нещо да разберем,
или утре може нещо да раздерем,
като звука от пукната кора на диня,
храс! прокашлят се вратите на времето,
нервен и насечен смях, тромпет и сурдинка,
като вкусна храна, разваляща се на слънце
парализа на лицевия нерв обветря лицето ми,
намигам ти: да идем в Лувъра и видим Джокондата?
а! ето ми го сърфа, хубаво ли беше?