автор: meiia

От гледна точка на смъртта съм жива.
Но само аз си зная: лъжа даже нея.
В поредния ми танц така е милостива,
оставила ме още малко да се доживея.
А тя седи ей там и ми допива питието,
додето си припомням старите заблуди.
Привършва виното, убива в мен детето.
А възрастният от горчивото се буди.
Смъртта ме скрива в клетви подранили.
И няма да оспорвам, че ме побеждава.
В мълчанието даже мен е съхранила.
Нали съм още тук?! И я потвърждавам.
А той, животът, блудник отегчен е.
Нарочно ме остави с нея да пирувам.
По мъжки се оттегли мъничко надменен.
И оттогава не за него съществувам.
И само аз си знам, листата са фантоми.
А песните сред тях, приличащи на птичи,
са някакви забравили се ноти и фотони,
в които нероденото пометнало изтича.
Всичките ми вери са жребчета ослепени
и помнят, че е дръзко да са вятър.
Животът изтанцува лъжите си със мене.
И оттогава го превръщам във театър.