автор: Dimi

В усмивката му зрееха праскови,
а сърцето ритмично отваряше и затваряше врати като долапче,
в което се побира всичко, но понякога забравяше да се затвори,
дишането му бе инатливо магаре и затова го теглеха с тръба,
но донасяше топъл вятър около себе си,
имаше думи, неизказани, и като Херкулес напрягаше сили да ги нарисува,
ръцете му в системи се опитваха да полетят,
а очите му тълкуваха Аврора, изгряващия ден,
тръбата на леглото бе жезъл, с който подкрепяше живота си,
бе толкова малък, а сякаш бе земната ос,
островните му рамене, остри като скалите си, бяха заклещили кита в него,
и нищо не можеше да го освободи, освен песента на лирата,
имаха значение всички неща, и целувките, и малките длани,
би преляло езерото на спомените, ако дори за кратко се върнеше там,
но лозата му бе изтъняла и не можеше да изпълни дори неговата чаша,
черно ли бе камъчето му или бяло,
той не мислеше за това, а за горската пътека, където срещна нея,
муза ли бе или дъщеря на някое съзвездие, или самото лято,
през всичките дни тя запалваше слънцето на неговия Олимп,
и този нямаше да е най-късият му ден, още не!