автор: batteria

Той засича погледа й, а първата мисъл, простреляла слепоочията й, е „Аматьор”. Той овлажнява с език устните си, а тя, обръщайки зеници встрани, си мисли „Колко е блед”. Той се опитва да овладее дъха си и нервно крие ръце в джобовете, тя пристъпя по-смело, но все така зареяла поглед, но вече нагоре към скелетите на антените.
Един облак протяга ръце към покривите, си съчинява тя, и движенията й стават плавни, като такт на хайку, като Исса и Башо. И сянката й се пречупва през напуканите плочки по пътеката към него. Ако не я спра сега, няма да стане никога, мисли той и тялото му се извива като хорей, една вертикална, грациозна запетая. Ризата й се издува от вятъра и на него му се струва, че тя го пита нещо… Клепачите му откриват бялото поле на склерите, в което тя да изпише думите, които той иска да чуе. Устните й се разтягат, закачат краища по стрехите с гълъби и някакъв повей събужда трепет под кожата му. С черния писец на зеницата тя съблича притеснението му, и той чува плисък, думите й вече облизват адамовата му ябълка. „Жаден съм”, иска да й прошепне, преди да захапе ухото й. Някой в мен изпитва ужас, си повтаря тя и пристъпва назад, за да го привлече.

Той: Зад гърба й се открива хоризонтът и черната му паст вие срещу мен, иска да ме изплаши.
Тя: Светът се отдалечава от мен, заедно със сградите с отворени прозорци и мушкато по балконите, улиците стават по-тесни в далечината, всички коли правят обратен завой, а гумите им дълбаят кожата ми.
Той: Мракът разрошва контурите на тялото й, с вселената ли ще правя любов?
Тя: Какво е любов преди да ме докоснеш?
Той: Кажи ми какво е любов…
Тя: Какво е любов?
Той иска да танцува, а тя да си почине и да диша диафрагмено. Тя иска да срещне стена с гърба си, а той да я придърпа към себе си и търси звездите през разрошената й коса.
Той: Не чувам нищо освен парата над зачервената коричка на току-що изпечен хляб.
Тя: Не виждам нищо освен корема ти, извисен над мен като нож…
Той: Ще съберем тези трохи и ще ги дадем на птиците…
Тя: Защото дори врабците заслужават част от трапезата…
Той: Защото ти се докосна до мен и част от силата ми изтече от мен…
Тя: И кученцата да не забравим, и побеснелите котки през март…
Той: И тялото ми ще стане храна за червеи и когато дървениците напуснат ковчега, ще се извися чак до тревите и вятърът ще ме люлее.
Тя: И тогава ще се появи втора дъга, като обещание…
Той: Като електричество, посипало отровна пепел върху книгата на нощното ти шкафче…
Тя: Върху твоята спринцовка.
Той: Върху помпата, която ще изхвърлиш от балкона.
Тя: Кръвта ти ще опише парабола през деветте етажа…
Той: Ще премине покрай прането на третия етаж…
Тя: И фикуса на втория…
Той: И ще се забие сред захвърлените фасове…
Тя: И ще дойде ден.
Той: И ще бъде нощ…
Тя: И видя Бог, че бе добро и създаде абстиненцията.
Той: Когато ми липсваш…
Тя: И когато не слюда и не бисер тече в кръвта ти, а аз като капка от олово, като дихание, което стига едва до второто ребро.
Той: И ще откажем цигарите…
Тя: И електрическия ток, котлоните, чаените лъжички над тънкия сивкав пламък.
Той: И гумата, която спира дъха във вените ми.
Тя: И притворените клепачи.
Той: И няма да…
Тя: Повече никога…

И той заповяда на ужаса да се разкара от него. С басовия гняв на баща си. И тя заповяда на страха да се отдели от кожата й. С упорството на детето в нея. И думите й се спускат в желязната паст на канала, на ъгъла… На ъгъла, който превръща звуковете в клокотеща мътна вода. Зениците отново осветяват очите му и той се опитва да се фокусира. По тези улици никога не е било толкова ветровито, си казва тя, и вдига качулката, за да открие бялото му като сребро чело. Гръбнакът му трепва и той се смалява, за да я прегърне. Антените изправят снаги, накацани от спомени. „Това е вечерният бюлетин на Българското национално радио…”…