автор: Lachistata

Посърнала, смълчана е нощта
в очакване за буря- отривиста.
Свит във себе си е силуетът на мъжа,
поел по пътя с капките сребристи.
Отново на балкона-
странно виснал под звездите-
е жената с бледата ръка
и нещо недочуто вика...
Той знае, както помни
улицата до вратата си,
че тя ще влезе в тъжната си стая,
прозореца ще тръшне,
пердетата ще пусне...
Но той не знае,
че тя ще слуша
въздишащата грамофонна плоча,
облечена във спомените ще танцува,
до утрото ще пие
заедно със самотата си,
посърнала, че гласът й не достигна...
Зад ъгъла мъжът се спира,
улавя мисълта си-
поне една от думите й
трябваше да чуе, разгадае,
преди да зърне
изтъняващата й ръка,
преди завесите да я погълнат...
Тогава щеше тя да спусне
стълбата, оплетена с косите й,
и щяха двамата да тръгнат
по тънката пътека,
по покриви, иззад фасади,
край бременните ниви,
през слънчогледовите барикади,
през клетката от хиляди луни-
валящи...
И щеше да загуби той
ключа от собствената си врата,
а тя- за тъжната си, меланхолна плоча
щеше да забрави...