автор: Bonnka

Бе - планувана и може би последна, не беше първата, бе поредна.
Казват, че в живота няма случайности и всичко е описано вече в твоята глава в книгата на съдбата. Ако е така значи и изневярата е вече планирана, моята изневяра.
Тогава нямам вина, вината се проявява или като умисъл или като непредпазливост, няма какво повече да го тъпча. Решено е – от съдбата. Мисля, че е доста трудно да осъзнаеш, кое боли повече – мисълта или действието. Ако бях останала само с един мъж, завинаги – на практика, но ако в мислите си постоянно си представях, че съм с друг……или ако на практика го правя с друг, но не и с мисъл…?
Независимо, колко често се случва, началото винаги е трудно. И нелепо.
Започна с чужд ключ от чужда стая, с тъмнина. Забравен трепет на онова усещане за нещо ново и неизпитано. Без вина към човека, който те чака в къщи, изолация от всички ежедневни мисли, чувства, само аз и бъдещата ми вина.
Чаках. В тишината на чуждия дом, със страх и очакване, с неясно нетърпение, всичко да свърши бързо – първия път е най – труден.
Тайна – която знаем само аз, той и притежателя на ключа.
Тъмнина, вратата се отваря – силует.
Плахост, страх, трепет, непознат аромат, треперещи ръце – голота.
Непознато докосване, желание. Съвкупност от две тела в едно, като онези създания от „Пирът” на Платон, които вечно търсят себе си в другия. Чужди устни, ръце навсякъде – първичност, различна топлина. Древен порив. Само ние двамата извън света. Мисли изпълнени с безумие. Сами. С очи, с нокти и зъби, с болка. Следи. Тиха рана. Без думи. Мълчание и край.
Това е. Всичко свърши, утре ще съм същата. Тази вечер е забравена. Останала е в безкрайността на времето, в най – тъмните дебри на съзнанието.
Сбогом, аз съм вече старата – майка и съпруга, аз съм обичайната и отдавна познатата. Това даже не е спомен – защото не съществува и никога не е било.
И в утрото на моето ежедневие, слънчеви лъчи сливащи се с глухарчетата подарени от сина ми, малки жълти цветенца дремещи в стъклената чашка. Шумовете на живота, на града, звънкия смях на децата в двора.
И той…влиза в стаята и ме гледа нежно, изпълнен с желание в тиха любов – моят съпруг.
Болка, спазъм, страх и нежелание. Вина. Не, не мога и не искам…
Ами сега, как ще се върна, как пак ще стана старата…